По пътя на 1968

Един войник се връща по местата, където е бил окупатор. Оказва се първият, който търси българските следи в Словакия
София-Братислава-Банска Бистрица-Рожнява-Кошице –София
www.68.nagledna.net

Диана Иванова

В основата на това пътуване стои  ясна позиция– българите не са сред героите на 68-а, а сред тези, които тръгват да умиряват Пражката пролет и това има връзка с това, което сме всички ние днес, през 2008.
Затова това пътуване има желанието да разбере настоящето – как днес можем да говорим за 68-а и научаваме ли от това нещо ново за себе си.
Взимам назаем и хипотезата на чешката режисьорка Алис Нелис от един неин филм от 90-те, който харесвам – това, което не можем да си кажем вкъщи, си  казваме по време на път.

Да кажеш „аз бях окупатор през 1968 в Чехословакия” е смело изречение. В това единствено число има преживяване на личното участие в историята, което у нас все още е рядкост. Има ясно назоваване на собствената история. Това е едно от нещата, които ме впечатляват у Радослав Станев. Любопитството към собствената история. И куражът да се върнеш и  да се оставиш на спомените  да бъдат единственият водач.
Тръгваме на път без предварителен сценарий – знаем, че искаме да минем отново по местата, където Радослав е бил преди 40 години като войник от окупационните войски – Банска Бистрица – редакцията на вестник СМЕР, Ружнява, Кошице – местата, откъдето минават войниците при прекосяването на чехословашката граница и където срещат най-сериозния отпор. Въпросите, които лично ме вълнуват, е ще намерим ли някой днес, на когото да е интересна историята на Радослав? Ще се получи ли разговор?
Тръгваме на път с любопитство и очакване.
Трима сме – Радо, синът му Райчо и аз.*

Радослав е роден в разградското село Дянково, учи в село Завет селскостопански техникум, след което отива  войник в Елхово. „Аз си бях момче от село, дотогава от политика не се бях интересувал. Кино, гаджета, такива истории… И изведнъж – участник в конфликт. Мислех си, че наистина трябва да защитим социализма”.
Това са думи, които ми казва след края на пътуването.
А в началото на пътя ми разказва една друга, дотогава неразказана любовна история. Още се двоуми какво място да й отдели. За словашкото момиче Зденка Паникова, в която се влюбва, докато е на пост като окупатор в Банска Бистрица на местния вестник СМЕР. „Идваше всяка вечер с нейната приятелка Лидка, говорехме си. Те ми разказваха, че няма никаква контрареволюция в страната, че всичко е спокойно и няма нужда от нас. Много симпатично, скромно момиче. Харесвахме се. После си писахме две писма. От нея така разбирах, защото беше много искрена, че нещата са различни..”
Историята ме впечатлява. По-късно ще разбера защо.

Докато пътуваме, Радо разказва отново цялата история на тръгването и прибирането обратно– прехвърлянето на елховския полк на учение в Украйна през юли, с кораби, тоталната липса на информация, забраната за писма до близките, прокрадващите се слухове от по-интелигентните и будни момчета, че сигурно ги готвят за влизане в Чехословакия. После изненадващата новина една нощ и големия страх при зареждането на пълнителя:  Ами ако се наложи наистина да стрелям по живи хора? „Направо се бях разтреперал тогава. Едно момче дори се разплака.”После пускат слух в село Завет, че е убит.Едни роднини чули и решили да отидат при майка му, в родното му село, да проверят, да питат. Тъй като тя нищо не казва и те си траят. По-късно,като се прибира, брат му го вдига във въздуха от радост „жив, жив!” А една учителка се вкаменява, като го вижда, чула слуха и си мислила, че е умрял.

Братислава
24 юни, вторник

Първо попадаме в  българския културен институт, в центъра на Братислава. Темата за 1968 веднага  заинтригува всички.  1968 и българските следи – не е дискутирана, не е правено нищо по нея. Говорим откровено,  разпитват Радослав за подробности, интересно им е.
Елена Арнаудова, шефката, си спомня, че е била перфектно дете на системата, отряден председател, комсомолски секретар, дошла 1969-а година да учи в Братислава. Тогава я  наричали „окупаторката” и тя се чудела – защо, та ние сме дошли да защитаваме мира. Впечатлява ме нейната откровеност. „Чак години по-късно разбрах идеята на Дубчек за социализма с човешко лице, която всъщност после Горбачов направи с перестройката в Русия.” Елена ни дава новото издание на словашкия „Литерарни новини” с доста материали за 68-а.
Людмила, заместник-директорка на института, е дошла в Братислава веднага след  събитията през1968. Спомня си много вицове от тогава. Първият, който ни разказва –  събудили един дядо през нощта и му казали „окупирани сме”, на което той отвърнал „не може да бъде, руснаците никога няма да позволят това”.
От тази история започва между нас тримата един задълбочаващ се по време на пътуването разговор за Втората световна война, за сложното присъствие на Хитлер, приемането му от страна на словаците и судетските немци, отхвърлянето му след това, ролята на съветското присъствие. В центъра на Европа миналото присъства осезателно, повече отколкото при нас. По-скоро усещането, че то не може да бъде игнорирано, защото е твърде сложно и преплетено. Този виц просто ни припомня това – 68-а  се случва след Хитлер и след Втората световна война. 68-а е реално събитие с изключителна вътрешна мисловна енергия. 68-а е опитът на новите поколения тогава, и на Запад, и на Изток, да искат повече свобода  – свобода в знанията и в говоренето за престъпленията, свобода в изразяването на себе си, свобода извън статуквото и провинциализма. Адорно, един от символите на поколението 68-а в Германия, тогава ще напише в своята „Негативна диалектика”, че след Хитлер за всички е важно, че нещо като Аушвиц повече никога няма да се повтори и че „не може да има истински живот във фалша”. Херберт Маркузе ще стане култ с книгата си „Еднопластовият човек” (The One Dimensional man), Макс Хоркхаймер ще напише, че разумът е станал инструмент, който вече не служи на хората, а се е превърнал в средство за тяхното подтискане.”

Така че този разговор в българския културен център в Братислава става важна отправна точка. Да влезеш в настоящето на една страна, означава да влезеш в нейното минало.Колко от нас днес осъзнаваме това? А през 68-а?
„Въобще не знаех къде отивам и къде попадам”, казва Радослав.
После разглеждаме изложбата „Август 1968” на Шафариково намести на Ладислав Биелек, най-известният словашки фотограф от 1968, чиято фотография с разгърден мъж пред  съветски танк на Шафариково намести става символ на протеста на чехи и словаци  срещу окупацията и е публикувана по цял свят.
Говорим с продавача, който тогава е бил на 30 години. Радослав пише в книгата с впечатления „Тогава бях окупатор, не знаех нищо, дойдох като войник, тук имах първите дисидентски мисли”. Продавачът си спомня за нашето море и рибата. Правя им снимка за спомен.

После, докато пътуваме към Банска Бистрица, говорим още за това. „Няма как да не се усъмниш, че може би са прави. Тогава за първи път си спомних думите на дядо ми, земеделец : Радославе, тия комунисти не вярват в Господа и един ден ще си счупят главата!”

Банска Бистрица

25 юни, сряда
Първият разговор за 68-а, който водим, е  сутринта в кафенето на хотел „Народни дом”. Юлиус е бил на 33, когато става окупацията. Спомня си ситуацията от тогава. Разпалено говори на Радослав, че всъщност комунизмът е бил златно време, купил апратамент и на себе си, и на децата, можеш ли днес да направиш това? Сега е по-зле, да знаеш. Оставя ни с изречението „Животът е твърде дълъг, за да го прекараш с една жена”.

В Музея на словашкото народно въстание от 1945, впечатляваща модерна сграда с нова архитектура  и млад екип, ни очакват изненади. Младата историчка Яна Одробнякова е единствената, която е писала  дипломна работа за 1968 и Банска Бистрица, реакцията на радиото в града, темата не е изследвана.  Посреща ни с радост, за първи път се среща с българин от окупационните войски в града и я интересуват подробности – къде са живели войниците, какво са правили, опитвали ли са да спират излъчването на радиото? Радослав се оживява и започва да й разказва, една от първите му задачи е била да спрат нелегален предавател извън града. Разказва как са се приближили, как хората вътре били толкова уплашени, че не оказали никаква съпротива и как всъщност не намерили никакъв предавател. Яна от своя страна разказва, че предавателят е бил там и че хората всъщност са ги излъгали, предавателят е бил там и е работил. Темата за радиото е интересна, защото именно радиото е героят на събитията в Чехословакия. И в Банска Бистрица то е последното, което пада в ръцете на окупаторите.
Иначе в града е  било спокойно, няма престрелки, жертви, разбити магазини.
Българското присъствие не е оставило трайни следи.

Яна показва архивни броеве на тогавашния вестник СМЕР, който вече не съществува и който Радослав е трябвало да пази. Какво всъщност значи да окупираш вестник? Радослав си спомня, че пазели пред редакцията, за да не се публикува невярна информация. Спомня си журналистите, насядали отвън на мирен протест. И един българин, който отказвал да говори с тях на български. „Градът беше като разбунен кошер. Навсякъде висяха черни знамена, портрети на Дубчек и Свобода. Хората идваха и ни питаха. Какво искате от нас? Защо сте тук?”
Докато сме в музея,  идва и  журналистката Любица Лакашова от радиото на Банска Бистрица, взима интервю от Радослав  за 1968, затова, как се е чувствал като окупатор тогава и сега. Не може да повярва, че някой може да се вдигне от България, да отиде пак там, където е бил насила, нежелан.”Сега идвам като приятел. Чувствам приятелство”.
Накрая Радо казва:”Специално искам да благодаря на две момичета Зденка Паникова и Лидка, нейната приятелка, за искрените и хубави разговори, за емоционалните срещи. Ще се радвам, ако чуят това съобщение и се обадят, да се видим.”
Заместник-директорът на музея Роман Храдецки ни разказва  друга интересна история – през 68-а е на 9 години, в родния му град Липтовски храдок имало български войници, на един местните му разбили главата, при което той казал: и да ме убиете, никога няма да убия нито един словак.

Престъпленията
Интересна и все още не напълно проучена тема е какви престъпления са били извършвани в Чехословакия по време на окупацията от войниците. Яна ни разказва за изследване на Лукаш Свърчек, неин колега историк от Института за изследване на тоталитарните режими в Прага, който се занимава с това. Започвам  кореспонденция с Лукаш дали има данни за престъпления, извършени от  българите. Почти не, ми отговаря той, за разлика от руснаците, които извършвали много кражби. Или поне това, което е проучено, не дава материал за положителен отговор. Има два регистрирани случаи – на кражба и пътен инцидент, които са описани и в книгата на чешката историчка Ивана Скалова “Участието на България в потушаването на Пражката пролет” (Ivana Skalova, Podil Bulharska na potlaceni Prazskeho jara, Univerzita Karlova v Praze –Filozoficka fakulta, Praha 2005).
Ето ги: На 8 септември двама български войници спрели в гората в района на Кралов гражданина Стефан Вагнеров от Банска Бистрица и му взели документите и портмонето със 180 крони. Месец по-късно на шосето Зволен-Слиач неосветен български танк се врязал в лека кола. Били ранени четиримата души, пътуващи в колата, но танкът си тръгнал от мястото на произшествието, като нито той, нито съпровождащият автомобил на българската армия оказали първа помощ на пострадалите.

Мястото на окупацията
Успяваме да намерим и мястото, където се е помещавала редацията на СМЕР. Хубава стара сграда, наречена Работнически дом. В едната и част има стара кръчма, която се нарича просто „К”. Барманът потвърждава, че редакцията е била в съседство. Стените са облепени със стари комунистически лозунги и плакати, портрети на Ленин и Сталин и други атрибути от миналото. Аз снимам. Барманът в един момент идва да ми обясни, да не си помисля, че са болшевики, това е неговият начин да се надсмее над времето.

Това, което впечатлява всички в Банска Бистрица, е  отношението към нас и към историята. Яна се отнася към работата си сериозно, експозицията в музея  има модерен дизайн, историята е разказана интересно. Нашето посещение, случайно, частно и непредвидено, се оказва важно за нея. И тя ни го показва. Тръгваме си с усещането за смисъл.

Рожнява

26 юни, четвъртък
Спираме в Рожнява, малко градче на пътя Банска Бистрица – Зволен – Ромавска собота – Молдава – Кошице. Радослав си спомня, че тук е имало голяма стрелба, хората били въоръжени.
Срещаме на празния център Станислав Адам, минен инженер, 75 годишен. Помни стрелбата, от руснаците, казва, че никой иначе не е стрелял, руснаците искали да всеят страх, изпочупили стъклата на хотела, разпрали всичи чаршафи и матраци вътре в търсене на оръжие.
Спомня си как отишъл на работа в 5 сутринта и негов колега му казал – окупирани сме.
Площадът бил пълен с хора, навсякъде танкове, било ги много страх в началото, какво ще стане сега, преживели са войната, тя е страшна,после станало ясно, че никой не иска да убива, че няма да депортират хората, станало по-спокойно, започнали да разговарят с войниците
За него и преди 68а , и след 68а е горе долу същото, една фаза на комунизма, после друга. За него нещата не са се променили особено, не е бил никога член на партията, но не са му пречили да работи – нито преди, нито след това.

Случката, която си спомня с изненада от България – 1975 е  на командировка в Кремиковци, и тогава вижда паметна плоча за убит войник в Чехословакия, където пише – „загина за братското освобождаване на чехословашия народ от контрареволюцията“. Изненадали се всички, че българите наистина мислели така – че става дума за „освобождение“, дотогава предполагали, че българите били принудени от руснаците да дойдат в Чехословакия, но сега разбрали, че българите наистина мислели, че са освободители.
Накрая ми целува ръка и се разделяме с усещане за  добра среща.

Кошице

26 юни, четвъртък

„Минал съм през този град, без да разбера къде съм.” Тези думи Радослав ги казва после, след като сме били очаровани от архитектурата, улиците,слънцето, бирата.

В началото си спомня само, че това е първият град след влизането в Чехословакия, където срещат отпор, прозорците на танковете и бронетранспоргьорите са изпочупени.
В Кошице е имало голяма българска общност от градинари. През 1944-а година наброяват около 550 души, имат българско училище, поп. Голяма част от заселниците идва от областта на село Пчелица, Великотърновско. Сега са останали около 150 души. Стефан Пейчев, градинар, който ръководи общността, ни среща с хора, които помнят събитията. 68-а е неизследвана тема и тук, никой не се е опитвал да проучва българското отношение към събитията, реакциите в общността преди и след това. Най-интересната история си записвам по телефона от Янко Пушев, доцент по ветеринарна медицина, който тогава е бил студент на бригада в града. За окупацията научава първо от един негов приятел италианец, който му е на гости вечерта и слуша радио Ватикана. Първо не вярва, но когато и чехословашкото радио съобщава, цялото общежитие излиза на площада. На другия ден Кошице е пълен с танкове, започват да хвърлят тухли по тях и той изведнъж се уплашва за себе си – нали е чужденец, от окупаторите, да не го убият? Няколко дни се крие у приятел, слагат одеяло на прозореца. После нещата се успокояват. „Щастлив съм , че бях тук тогава. Преди август месец имаше истинска любов между хората, всички бяха любезни един към друг, уважаваха Дубчек. Радостен съм, че преживях това време.”
Никога не е разказвал за това, опитвал се, но в България никой не го разбирал, всички, дори роднини, приятели, мислели, че е имало контрареволюция, никой не му вярвал.

Мисля, защо не сме успели да изговорим това разминаване във времената, което е било толкова очевидно? Защо 40 години българските преживявания на 68-а си остават неразказани като ненужни вехти спомени?
От разговора с Радослав и пътуването заедно виждам, че изречението „аз бях окупатор” 40 години по-късно създава приятелства,  прави пътя по-лек. Самият кураж да застанеш зад своята история вече създава нов смисъл, среща те с хора, прави смисъл за тях.
Само такъв кураж може да отвори място за истинската история, която, струва ми се, винаги е отвъд срама и гордостта. Платоничната история на Радо със Зденка в Банска Бистрица е може би истинската история на 68-а, премълчаното съществено, което изглежда незначително.
Тя не е била разказвана преди 89-а, когато войниците е трябвало да се гордеят и да разказват колко вярно и смело е всичко (виж извадки от писмата). Тя не е разказвана след 89-а, когато официалните извинения на двама президенти за българското участие в окупацията (Желю Желев и Петър Стоянов) и разбирането част от какво сме били дава път на дълго подтискания и прикриван срам. Изненадващо, колко време, цели 40 години, може да оцелее и да си пробие път едно друго чувство за 68-а, което не се вписва в нито едно от двете времена с техните сурови еднопластови емоции.
Това е крехкото чувство на един войник, изпратен от държавата си да внася ред и да окупира чужда страна, че е човек преди всичко.
Това е 68-а, годината на свободата на чувствата, на любовта, на приемането на различния. Това е „конкретната утопия”, по думите на Ернст Блох оттогава, че има и друга възможност в този свят около нас. Тя си остава голямото наследство, което дължим на 68-а.

* документацията на пътуването www.68.nagledna.net