Истанбул, benim sevgilim**

За едно пътуване по Орхан Памук и с дервиша Абдурахман Тавруз

От Диана Иванова

Този път попадам в Истанбул през декември заедно с моите приятели Агош от Полша  и Станда от Чехия.Двамата са тръгнали от Прага за Сирия с еко-автомобила на Станда.  Канят ме да споделя отсечката София – Истанбул  и да им бъда нещо като водач.Тръгвам с радост, защото не зависим от хотели (колата е добре екипирана с места за спане и дори има баня) и защото ме гложди тревогата, че никога досега не съм имала време да разбера защо обичам Истанбул и какво наистина  обичам в него. Истанбул е град, в който съм се влюбила трудно и не веднага. Трябвало ми е време, за да преодолея стреса  от първото пътуване през 91-а година, когато измръзнахме от 12 часа чакане в автобус на границата и когато шестима приятели бяхме единствените от 40 души, тръгнали не на пазар, а на разходка. Още помня пияния от мастика автобус, стюардесата, която надува музиката до дупка с бутилка в полата и започва да танцува, единствения чужденец – украинец  на предната седалка вдясно, който моли „пожалуйстя, можно по-тише”, тъй като колоните са над ушите му,  злорадия отговор от дъното на автобуса „ Сорок пят лет ми сльшали, сейчас тьи сльишиш!”… Помня още, че на никого от нас дори не му хрумна да защити стария човек от Харков, останал мълчалив до края на пътуването…Истанбул дълго след това беше град-фикция, в който знаех, че съм била, без да съм  била и че  самият град не ме е допуснал до него. Преминавала съм  още два пъти и впечатленията ми са били бързи, хаотични, неравни. Била съм възторгната от гледките на Босфора в 6 сутринта, на връщане от Узбекистан, когато Истанбул изведнъж се беше появил необятен, магичен, благословен за очите и ушите с пресните риби и джаз по сокаците /нещо, което след три седмици зелен чай и жега в  Узбекистан бях забравила, че съществува/. Била съм уплашена от огромното количество хора на Капълъ чарши, подтисната от откритието, че до самата ни граница лежи толкова пулсиращ огромен  град и че чак сега (била съм на около 30) откривам това.
Но никога при тези бързи преминавания  не успях да разбера кое всъщност обичам в Истанбул и как се случи тази любов.

И двете с Агош четем „Сняг”, последния роман на Орхан Памук, аз на български, тя на полски. Говорим си за Карс, мястото, където се развива действието и което аз съм виждала на снимки от един турски архитект преди две години. Чудим се колко ли е пътят от Истанбул до Карс и че си струва някой път да  отидем там – да видим руските сгради, порутените арменски църкви и момичетата със забрадки.
Пристигаме в Истанбул привечер, успешно паркираме колата пред Синята джамия, където ще спим през цялото време и отиваме на първа вечерна разходка да пием чай. На Шогукчешме сокак влизаме в прекрасна бяла дървена  къща, превърната в ресторант и хотел. Може да пием  само чай, кимва ни сервитьорът. Мехмед. От къде сте, питам учтиво. От Карс, казва той. А, Карс, знаем го Карс, изведнъж зарадвано казваме и двете с Агош. Мехмед е искрено учуден, откъде познаваме Карс, това затънтено за Турция място, да на сме били там? Не, казваме, но го познаваме от Орхан Памук, от „Сняг”. А, Орхан Памук, казва Мехмед и се усмихва. Орхан Памук, повтаря още веднъж.
Мехмед говори слабо английски и не можем да разберем какво мисли за Памук, дали е чел „Сняг”. Но до края на нашето пребиваване всеки ден ще ни черпи с ябълков чай, ще ни пуска безплатно до компютъра да си проверяваме пощата и ще ни показва родната си къща в Карс, заснета много лошо с камерата на мобилния му апарат.

Така започва нашето пътуване в Истанбул. Времето е идеално за бавни удоволствия, слънчево и студено, а „Сняг” е единственото място, където наистина вали сняг.

От една книжарница близо до Чемберлитас си купувам „Истанбул” на Орхан Памук. Продавачът убеждава Агош да си купи друга книга –  портрет на една истанбулска фамилия от началото на миналия век. Така ще имаме две книги за Истанбул. Така и правим. Но първо зачитаме „Истанбул” в  закусвалня  с три маси и цветна фотография от швейцарските алпи. Първата страница, която отваряме, е на глава  34  – „Да си нещастен означава да мразиш себе си и града, в който живееш”. После  глава 36  „Корабът в Златния рог” „Защо очакваме от града да излекува духовните ни рани? Може би защото не можем да спрем да го обичаме  като свое семейство. Но все пак  трябва да изберем кои части от града обичаме и да измислим причините за това”.*

После си играем на късмети. Името на всяка глава от книгата е късмет. На Агош й се пада „първа любов”. На Станда „удоволствията”. На мен  „семейно щастие”. Без още да сме я чели, „Истанбул” ни кара да се чувстваме приятно, декемврийско щастливи.
И още докато дояждаме със щастието си лещената супа с лимон, един човек с кожено яке от съседната маса, който вижда „Истанбул” до хляба и чашите с черен чай, ни пита  на английски – бяхте ли в „АРА”? Какво е това, питаме? Кафенето на фотографа Ара Гюлер, негови са повечето фотографии в книгата. Сега идвам оттам, дори видях самия Ара, който живее в съседната кооперация. Щедро ни подарява адреса и ни казва на всяка цена да отидем, дори само за да видим старите черно-бели меланхолични фотографии на Истанбул от 50-те, които са окачени по стените на кафенето – Бейоглу,Tontom Mahallesi Tosbag sok.8/A, Истанбул, който вече не може да бъде видян никъде. Така и не разбираме кой е, но хората, които правят искрени подаръци, обикновено не държат на това.

Тази непретенциозна естественост, в която се случват нещата, ни съпровожда през цялото време. Сякаш Истанбул този път ни е чакал да дойдем и ни показва малките си чудеса, едно по едно, без да бърза. В това сега виждам знак и за собствената си промяна –  онова пътуване през 91-а точно отразява собствения ми вътрешен хаос, през който светът не може да изглежда чуден, дори когато е.
Бейоглу е това, което мнозина наричат сърцето на Истанбул. Кръчми, клубове, потоци от хора, много шум, много магазини. Бейоглу е това, заради което не си струва да се ходи до Истанбул, защото всеки от нас е виждал нещо подобно някъде в Европа. Но Бейоглу добавя един нов свят към онзи, който трудно допуска чужденци и в това има известна благосклонност  и милосърдие към нас, пришълците. До него е Нишанташъ, където живее Орхан Памук, Таксим, Галата с многото музикални магазинчета, продавачите на зелени бадеми, ананас и шан-фъстък, и ”тези улици, пълни с продавачи на симид, пържени миди, пилаф, кестени, кюфтета на грил, риба, мекици, айран, шербет, и аз можех да си купя каквото ми хрумнеше”*. А дотам води мостът над Златния Рог, Галата, мостът на рибарите и на вълнуващите гледки към джамиите на стария град, двореца Топкапи, мостовете над Босфора, небето и водата на Истанбул. Някъде точно на моста  Галата се появява усещането, че именно водата  на Истанбул го прави толкова подвижен, плаващ, неуловим, че това огледало, в което нещата постоянно се разколебават, а строгите минарета загубват сериозността си, захранва чувството за крехкост и нестабилност на нашия свят и  и отваря пътя на онази особена меланхолия с чудното име хюзюн, за която Памук пише, че е свързващото чувство на всички истанбулчани, това, „ което подхранва  обърнатата навътре душа на Истанбул…хюзюн, в която ние виждаме себе си, хюзюн, която приемаме с достойнство и споделяме като общност….”*
Може би защото съм открила меланхолията в друг град с много вода  – Прага, където хората мило наричат депресията „депка” и може би защото съм преживяла там разколебаването и загубата на устоите, ми се струва, че някак отведнъж разбирам „душата на Истанбул”, в един от онези моменти на Галата, които могат да бъдат видяни в прекрасните черно-бели фотографии на Ара Гюлер. Може би затова Орхан Памук ми става толкова близък, не толкова като писател, а като човек на този град, истанбулчанин, който споделя и разбира тази обща душа.
„ След разпадането на Османската империя, светът почти забрави за съществуването на Истанбул. Градът, в който се родих, беше по-беден и по-изолиран откогато и да е било в неговата двехилядна история. За мен този град винаги е бил градът  на руините и на свързаната с края на империята меланхолия. Прекарах живота си дотук, борейки се с тази меланхолия  или превръщайки я, както останалите  истанбулчани, в своя..”.*

Моята днешна меланхолия е предизвикана от осъзнаването, че у нас никога не може да има достатъчно голяма общност, която да страда заедно от загубата на някакъв свят, че нито една загуба не е била наречена загуба, за да можеш да я изстрадаш и че всъщност вече не умеем да  страдаме с достойнство, а и никой не знае за какво. И че единственото ново, което моето поколение може да добави към колективното объркване, е  изразяването на тъгата, преживяната, обща тъга. Един приятел по-късно ще ми каже, че българската дума за хюзюн всъщност е нега и аз ще се замисля върху това.

В Истанбул изведнъж откриваш, че общата тъга, меланхолията може да бъде точно толкова магнетична причина за съществуването, колкото и общото действие. И че дори това може да е израз на любов.

„Ти трябва да имаш хюзюн”, казва ми по-късно Абдурахман, 25-годишен практикуващ дервиш, с когото се запознаваме случайно, след като гледаме суфи-церемонията на въртящите се дервиши  в жп станцията Серкиджи, на единия край на моста Галата. Въртящите се дервиши е суфистки орден, основанот големия син на поета Руми преди почти 800 години. Суфизмът е мистичната традиция на исляма, която казва, че преживяването на Бога е истинско, Бог е всичко, той е тук  иможе да бъде обичан. Дервишите преживяват огромно възраждане в Турция, след като Ататюрк ги забранява след края на Османската империя. Смята се, че само в Истанбул има над 2000 дервишки учители. Истинският център е един –  Абдурахман ни кани  на още една тяхна церемония там, в музея Мевлеви в Галата. После го виждаме, облечен с джинси и яке, да се усмихва и да бърза за лекциите по мениджмънт в Университета.

„Ти трябва да имаш хюзюн. Защото това е осъзнаването, че си се отделил от Бог и че не можеш да бъдеш толкова близо до него, колкото ти се иска. Ти страдаш, защото дори не можеш да страдаш достатъчно от факта, че осъзнаваш това. В суфизма ние  се учим  на три неща – първо, всичко е създадено от Бога,второ,  Бог е велик. Трето, не можеш  да разбереш това.”

Абдурахман говори с много точни и разбираеми думи. Има модерно, чаровно излъчване. Не  убеждава, просто разказва. Започнал е да танцува на 11 годишна възраст, запленен от едно предаване по телевизията, когато за първи път чул суфи-музика. Първо започнал да свири на цигулка, после на флейта, но усещал, че не е това. Когато започнал да се върти, разбрал какво иска  душата му.
„Ние се учим да чувстваме.Не можеш да разбереш величието на Бог, можеш само да го почувстваш.”
Абдурахман танцува изключително красиво и изящно. Смее се заразително. Оставя  рядкото усещане на свободен човек. Не може да опише това, което изпитва по време на танца. Всеки път е различно.
Винаги след тази среща ще си представям именно него, когато отварям „Черна книга” на Памук.
„Ибн Араби разказва и твърди, че е истина, как негов приятел – странстващ дервиш, бил издигнат от духове в небесата и веднъж се озовал на планината Каф, която обгръща света, видял, че планината пък е обгърната от една змия. Днес се знае, че такава планина и змия не съществуват.”

Стоим една седмица в Истанбул. Наслаждаваме се на кротките разходки с ферибот по Босфора. Вземаме произволни посоки – до Ушкудар, Кадакьой. Пътуваме напред-назад между Европа и Азия. Изпитваме тихи възторзи. Има дни, когато почти не си говорим заради това. Всяка вечер паркингът на Синята джамия ни приютява.
После си тръгваме. Агош и Станда – за Дамаск, аз – за София. Във влака пътувам заедно с момиче от Русе. Първият въпрос, който ми задава, е – какво мислиш за жените със забрадки? Питам я дали е чела „Сняг” на Орхан Памук. Не е. Препоръчвам я, защото темата е сложна и интересна, а там има много подробности за това. Казва ми, че в Истанбул е разбрала колко много обича България. Това е първото й излизане в чужбина. Имала е среща с приятел от Австралия, с когото си пишат отдавна. На нея й се приказва, но на мен не.

После в София цяла зима няма да вали никакъв сняг, а това ще е странно и непривично. После Абдурахман ще ми прати по е-мейла думи за любовта на един суфи-учител, шейх Музафер Озах. „По-лесно е да обичаш, отколкото да бъдеш обичаният”. Дълго, дълго ще мисля върху това.
До следващото пътуване в Истанбул.

2007

*цитати по „„Istanbul.Memories for a city”, Faber&Faber, 2005, Orhan Pamuk
**моя любов /турски/
Публикувано в сп.Алтера