×
Zum Newsletter anmelden
Der Newsletter wird von mir 4 X im Jahr versendet.
Dem Newsletter-Erhalt kann jederzeit widerrufen werden.
Това са серия текстове, повечето разговори, които започнах вероятно като опит да се справя със собствената си безпомощност – убедеността ми през годините, че отварянето на досиетата на ДС ще придвижи нашето общество към справедливост и истина, постепенно намаля…
Провела съм десетки разговори, индивидуални и групови, които и в момента на писане на тези редове ме изпълват с болка и гняв – свидетел съм на повторна травматизация на жертви, на оскърбени и затворени в себе си хора, на мълчание.
Или, казано по друг начин – вече не вярвам, че която и да било комисия и който и да било архив може да е място на истината.
Мисля, че си струва да търсим истината там, където сме забравили, че тя е – в разговора помежду ни.
“От триумфа към травмата” е израз на немския социолог Бернхард Гизен, който описва с него процеса на преход и въобще на заместване в модерния свят на триумфалното митологично обяснение на миналото с травматичната картина на колективно страдание, заместване, в което погледът все повече разпознава не само героите, но много повече отделя място на жертвите.
Част от тези разговори са водени в Берлин през лятото на 2016 г., други в Бон между 2016 и 2018 – и имат за цел през немския опит – достатъчно митологизиран у нас като успешен, за разлика от българския – да внесат малко човещина в начина, по който говорим и осмисляме темата “тайни служби”, нейните жертви и нейните извършители. “Човещината” тук се разбира от мен като споделяне на сложните чувства, които съпътстват неизменно изследването на темата “тайни служби” – безпомощност, гняв, объркване – и като задаване на по-сложни въпроси.
Защо чувството за справедливост не се връща при жертвите дори когато правовата държава е на тяхна страна (както е в Германия)?
Защо отварянето на досиетата на тайните служби и проверката за принадлежност към тях не води автоматично до излекуване на обществото?
Може ли да се говори за травма, нанесена върху семействата и децата на самите извършители?
Как (и дали) e възможен разговор между жертви и извършители, който да придвижи обществото напред? И ако не приемаме себе си в нито една от тези категории – какво правим, за да не помагаме насилието и манипулацията да са водещи?
Давам си сметка, че в период на засилващо се връщане към езика на “триумфа” и пропагандата, тези опити за разговор могат да звучат наивно и ненужно. Давам си сметка и за своите собствени ограничения и обременености – за това, че ме вълнуват определени хора и съдби, а други – не. Оставям се да ме води именно вълнението и това е уязвимото ми място. Не го крия.
Това са разговора с хора като мен, родени на друго място и в друго време, които, също като мен, са някъде по пътя между триумфа и травмата.
Текстове, с които ми се иска да подам ръка за още споделяне.