Тихият бунт

Пътни бележки от няколко разговора за престъпленията на границата

2014

Това лято предприех едно неочаквано за мен пътуване заедно с германска фотографка, моя стара позната от Берлин. Известен в момента немски художник (виж статията след този текст, Халва и рози ), който се опитва да избяга на запад през България през 70-те, провокира въображението ни – решихме сами да извървим пътя, по който той се е опитвал да избяга, да преминем през места, които  никога не сме посещавали, защото винаги са били в граничната зона, недостъпна за нас по времето на социализма – и да видим как днес хората говорят  за това време – с нас.

Включихме в пътуването два района, граничещи с Турция – района на Свиленград със селата Щит, Пашово, Сладун, и след това черноморската граница – Синеморец, Резово. Интересуваше ни самият път, както и хората – особено тези, които са работили на границата и имат опит и спомени от тогава, както и самите жители на тези места. Въобще – до каква степен думите “бягство на запад”, “престъпление” – присъства днес във всекидневния речник, когато става дума за времето преди 89-а година.

Районът на Свиленград е интересен, освен всичко друго, и с това, че оттук бягат много българи, николапетковисти, земеделци, в годините на национализацията на земята. Турската граница е първата, която се затваря, след деветосептемврийския преврат. При първите разговори с местните хора реакциите са две – да, спомнят си такива случаи, но самите те не са имали вземане-даване с бегълци. Споменът е за хубавия спокоен живот в затворената гранична зона, в която не може никой да дойде току-така. Запомням реакцията на едно семейство, в което има роднина, избягал през Турция и установил се в западна Германия през 50-те. Семейството отказва да говори с нас, защото един от членовете му работи в полицията и се страхуват това да не му донесе неприятности. Подобна реакция срещам за първи път – история, случила се преди 60 години, е премълчавана днес от неудобство и страх. След по-дълги разговори други хора се отпускат е един от тях дори ни става водач из околните села, запознава ни със семейства, които са били изселени и върнати отново след смъртта на Сталин. Истории, които научаваме случайно, почти шепнешком, и с които хората продължават да живеят с определено неудобство.

В Свиленград затвърждавам своето усещане – когато човек пътува из страната и иска да разбере историята на социализма, и особено когато пътува с чужденец, не трябва да ходи в музея, а на пазара. Историята на социализма не съществува официално – в общинския исторически музей, например,  разказът спира до Втората световна война. Историята на социализма съществува (парадоксално, както по времето на социализма), само на разговори в кръчма, под асмата на двора или на пазара. Това, макар да е нещо, с което сме свикнали, би трябвало да ни стряска – 25 години след 1989 година на нас още ни липсва език, с който да разказваме миналото си.  Език за всеослушание. Това особено силно се преживява, когато пътуваш с чужденец, защото обикновено превеждаме от единия език на другия, когато трябва да разкажем някаква история. А когато няма език?  Тогава в “нищото” изглежда сме свободни, всеки според  собствените си усещания, познания и идеологии, да създава история.

В Свиленград обаче си давам сметка и за нещо друго – че “нищото” с привидната си свобода в крайна сметка има тенденцията да се връща към старата си форма, която е заемало.

Така например – голяма част от елита на Свиленград е въодушевен от идеята за нов музей. Музей на образцовата социалистическа граница. Той вече е замислен в село Мезек, където ще бъде възстановена стара социалистическа застава.

Това, разбира се, научавам на пазара. Както и че най-добре за всичко това може да ми разкаже Атанас Атанасов, бивш кмет,  полковник, бивш командир на граничната застава,  а в момента собственик на магазинчето “Бум”, което продава фойерверки и принадлежности за лов и риболов.

Когато намирам Атанас Атанасов в “Бум”, следобедът е към края си и се оказвам единствен клиент. Фигурата и излъчването на този 70-годишен мъж подсказват, че в него наистина се крият много истории. Така имаме време да говорим, почти два часа, като по някое време към нас се присъединява още един полковник, негов колега, също от границата, Васил Василев.

Темата за границата и за музея наистина  въодушевява Атанасов. “Ние пазехме образцово, оттук пиле не можеше да прехвръкне. Нашата граница беше силна, България можеше да поставя условия тогава, не е както сега.”  Бил е в цяла България, животът му е минал по границите,“да си граничар, това беше чест, аз цялото се семейство заложих на това, местехме се навсякъде заедно”.   По повод убийствата на нашата граница, Атанасов е убеден, че такива е имало много малко, и то не в района на Свиленград, откъдето след 60-те години почти не са минавали чужденци. “Основният контингент, който бягаше, бяха криминални, откраднал нещо и какво да прави – бяга.” Разпалва се особено срещу филма “Граница” – филмът на Илиян Симеонов, който през 1994-а за първи път показва принудата и психическия натиск в социалистическата граница, които водят до престъпления и убийства. “Това, което показа този филм, е извратено. Такова нещо нямаше!” Интересното за мен, е че този протест идва 20 години след появата на филма  и че страстта, с която Атанасов говори, е сякаш филмът е току-що излязъл. Интересното също е, че на този филм и на цялото говорене срещу старите порядки на границата той е решил да противопостави друг. Излезлият през 1952 година “Наша земя”, сниман изцяло в Свиленград, на режисьорите Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев, с участието на Апостол Карамитев, обявен навремето за урок по патриотизъм, но след това спрян като “националистичен”, е филм, “който трябва да види всеки българин”, убеден е Атанасов. С кмета и други хора от Свиленград успяват да се сдобият с копие на филма, което ще прожектират безплатно за хората в града. “Целият град тогава е участвал в масовката по заснемането, хората ще могат да разпознаят свои роднини, приятели , и също да видят какво значи граница!”

Така парадоксално разказът за случилото се на българската граница и за времето на социализма се връща назад, към езика на 1952-а година. Един филм от 1994 срещу друг от 1952.

Колкото по-дълго говорим, толкова по-свободен става разговорът. Макар да има известно недоверие към мен и това, което ще напиша,  Атанасов разказва за дядо си файтонджия преди 9 септември, за ловните си страсти, за младежките си увлечения по Бакунин и анархизма, също и за многото грешки, които са ставали все пак по границата и в Кърджали и срещу които той е протестирал. Защо хора като вас не говорят публично, питам го, защо не разкажете това, което сте преживели, ето така, както го разказвате сега, на мен?  Той въздиша тежко.“Моето поколение е обременено, за нас военна тайна, дълг, това са понятия на чест. Ние не можем да говорим. Говорим между нас си. Такива бяха времената, други.” Ето в такива моменти понякога усещам,  че разговорът може да започне, защото в това изречение има  автентично споделяне, няма желание за защита. Запомням този момент.

В Бургас и Резово историята се повтаря почти по същия начин. В Историческия музей, който се помещава в бивша сграда на МВР, в чиито подземия са се водили разпити, историческата сбирка не казва нищо за социализма. В подземията има колекция икони. Никъде не може да бъде прочетена историята на сградата. “Но като си тук, можеш да усетиш лошата енергия”, това ми споделя младият уредник на музея Владимир Анигностов. Целият екип е от млади хора, с които може да се говори добре. Анигностов вади от  фамилната памет много истории за чужденци, избягала на Запад през Бургас, някои от тях дори семейни приятели.  Тези истории обаче си ги разказваме в двора, няма ги в музея. Питам го дали не е време те да станат част от музея. Според него “е рано” да има разказ за това и за социализма, защото нещата са “все още много субективни”.

В Синеморец, на рибна супа, в бургаска компания, срещаме и Любомир Василев, който е бил старшина и командир на граничната застава между 1964 и 1976 година. Този симпатичен човек, който веднага оставя усещане за почтеност, също протестира срещу филма “Граница”, сякаш го е гледал вчера.  Изглежда това е най-голямата му травма. Спомня си няколко случая на заловени германци, но не и на убити. Дали има нужда от паметник за загиналите и убитите на границата? Не, казва той, защо, всички бяха криминални.

От пътя и всички разговори с дузината хора, които водим, ми остава една огромна загадка.  Какво се е случвало на социалистическата граница – предизвиква 25 години  конфликт в паметта – и този конфликт се развива тихомълком, на маса. Резултатът от това мълчание на маса  е публична ревизия, която отхвърля въобще идеята за конфликт и се връща към успокояващото желание да се построи Музей на образцовата социалистическа граница.  По всичко изглежда, че това ще се случи. Загадката за мен е как “Наша земя” от 1952-а година ще повлияе на този процес. И как конфликтът в паметта, чийто импулс беше даден от един смел филм на 90-те, трябва да бъде потушен от един друг смел и забравен филм от 50-те. Кино срещу кино.

ХАЛВА И РОЗИ