Семейни фотографии и колективна памет
„Семейни и родови истории и разкази от Бела Речка” е личен изследователски проект, който започнах през 2018 година. Разговорите са проведени между май 2018 и май 2020 г. в село Горна Бела Речка и Вършец.
Фотографиите се публикуват за първи път, личен архив. С благодарност към сестра ми, Галя, и хората от селото, които отвориха личните си семейни архиви.
Част от текстовете по-долу са публикувани на сайта на „Свободна Европа“.
Проектът се развива в книга, работилници за семейни фотографии и няколко изложби в България и Германия (първата от които се случи на 23 март 2022 в Ремаген, Германия.)
Семейните фотографии и мрежата на паметта
Могат ли случайните фотографии да заместят липсващите разкази в семейната памет?
„Това сме ние“, казва тя. „Аз, на 8 години най-много да съм била…Ето ги тука – майка ми, баща ми, след това тя е починала. Умира от минингит. След като е направена тази снимка…”
Снимката е лошо качество, явно е преснимана няколко пъти и оригиналът е изгубен. Но това няма значение. За първи път разглеждаме заедно семейни фотографии и говорим за тях. Това ще бъде последният ни разговор. Септември 2018. На следващата година тя ще почине.
“…то е като на лента ми е записано. Как се е разболела, как я караха до Вършец, па я върнаха, па след това я закараха у Враца, за една седмица почина. Тя е правила аборт, по техен начин са си правили, не на доктор, оттам получава кръвоизлив… Тая болница във Враца от дете я знам. Всичко е много тежко… След две-три години баща ми се ожени, и мащехата беше много лоша…”
“Викам, да са ме дали некъде раненица, сигурно да е било по-добре…”
Оттук тръгва друг разговор– какво значи “раненица” (дете, дадено за осиновяване) – много разпространена практика заради бедността, среща се често в семейните разкази в Бела Речка.
Мечтата на Гинка като дете е да отиде при нейна леля, “раненица” в богато семейство в съседно село. Лелята се жени за учител, чийто баща е свещеник. “ Богати, имотни хора. 600 декара имот са имали.. И след 44а година вуйчо ми, той на никой нищо не е направил, учител, го съдиха, та лежа 6 месеци в затвора… После на братовчед ми не му дадоха да завърши, той искаше право. Той пък много е говорил след 9-ти и много са го третирали…”
Тази история се промъква в разказа сама, случайно, не питам целенасочено – никога досега не съм я чувала. В разговора, след споменаването на думата “затвор”, ще се сети и за още две истории – за селския учител Атанас Гьонов, пратен някъде за 6 месеца, затова че “много е говорил”,”те такива, пращат ги някъде за 6 месеца, и след това ги освобождават”. Както и за кмета Борис Кецов, за когото ще стане известно, че по време на втората световна война е бил “охрана в новите земи, така им казваха, и се е държал лошо там…Искаха да го съдят, но не можаха, той почина…”
Гинка Кирилова е горе долу на възрастта на майка ми. Съпругът й, Митко, е брат на моята баба. Разговорите с тях запълваха атмосферни празнини, сякаш попадах в атмосферата на моето семейство.
Започнах да събирам фотографии от Бела Речка просто така, първо като опит за подреждане на семейната и родова история, но преди всичко привлечена от тези случайни разкази, които фотографиите отключват спонтанно.
“Това е Ангел, фотографът, на Лалка синът. Той снимаше всички сватби, кръщенета, всичко”, казва Венета Костова. И ми показва спалнята, която получава подарък, когато се жени в Бела Речка. 70те години.
На двама души дължим запазената в образи памет на Горна Бела Речка – “на Иван глухонемия” по думите на Венета Костова – преди 9 септември. И на Ангел Иванов, който запечатва в кадри социализма.
Венета пази с особена почит фотографиите на Ангел Иванов на мъжките компании в селския хоремаг, където баща й често се отбивал.
“Но сега ще ти разкажа историята на този бивол…”
На много от старите фотографии хората се фотографират заедно с животните – крави, биволи – когато ми показват такава фотография, хората, като Венета, обикновено знаят и имената на животните, и историята им.
“Този акордеон, го купи татко ми”, казва Борис Велков и се разплаква. “Много, много ме обичаше”.
Семейната памет – това, което съзнателно се разказва и несъзнателно препредава вътре в едно семейство в рамките на няколко поколения – е интересна изследователска тема, обект на различни научни дисциплини.
Интересният въпрос е как става самото “предаване” на преживявания и душевни състояния, свързани със събития, на които не сме били очевидци, от една страна, и от друга – не се разказвани в семейната среда. Няма ги като разказ, случили са се в друго време.
Макар за подобно “предаване” в социалните науки за човека да се говори още през 19ти век, систематичното наблюдение и изследване на феномена започват след Втората световна война, особено през 60те години, при наследниците на оцелелите от Холокоста, както и при поколенията, чиито родители са преживели войната.
Особен изследователски интерес предизвиква именно предаването на травмата – така наречената трансгенерационна травма. В Германия отдавна са получили приемане термините “деца на войната” (Kriegskinder) и “внуци на войната” (Kriegsenkelkinder) – с които се обозначават децата, носещи травматичните последици на родителите от войната.
При самото “предаване” на травмата не става дума за директен пренос, а по-скоро за специфични феномени, като мълчание, чувство за срам, страх, или както една от изследователките на темата Ангела Море отбелязва: „това, което второто поколение преживява, в сънища, настроения, представи, са често загадъчни, невъзможни за разбиране и интегриране картини, импулси, несигурност в собствената идентичност, необясними страхове, чувства на отчужденост, вътрешна принуда и други”…
С други думи – преживяването на войни, природни катастрофи, бедствия, геноцид, робство, расизъм, прогонвания, бягства – не отминава с поколенията, където това се е случило, а оставя съдбовни телесни и психични следи в следващите поколения. Ако те не успеят да се справят и разберат това наследство – то се предава нататак – на внуци и правнуци.
В този смисъл Бела Речка като място на част от моята родова памет, преживяло само в рамките на последните 100 години национализация на земята, изселвания, насилие, обезлюдяване, бедност, вътрешна раздяла в семействата, е интересно изследователско поле за това, какво остава, какво и как се предава нататък на следващите поколения, без да е разказвано.
Германският писател Зебалд има интересен подход към паметта и случайната фотография – той търси в своите романи именно възможността да разкаже тази липсваща памет. Това той прави като използва случайно намерени фотографии – които за него се превръщат в символ, знак, на спомени, които са съществували, но са изчезнали. Тъй като фотографията е запазила нещо минало, което е било, тя може да се разглежда като апел към наблюдаващия сега, да запълни това празно място, да разкаже или да си представи какво може да се разкаже, когато гледаш една фотография…В тези случаи човек трябва да измисли, да въобрази спомените, които няма, за да може да ги разкаже като Deja Vu, като устна история или като роман…
Отдаването на такова голямо значение на този, който в момента наблюдава, е всъщност ключово, защото припомня основните параметри на паметта – тя се създава и конструира винаги в настоящето, зависи от момента, тоест – от всеки от нас сега.
Преплитането на толкова много семейни връзки и истории в такова малко място като Бела Речка напомня също за “мрежовия характер” на паметта – на Хана Арендт принадлежи определението на човешката съдба като
„мрежа от връзки и разиграни истории”.
Друга съвременна авторка и литературна изследователка на паметта Габриеле Шваб въвежда през последните години понятието за “многомрежова памет” – в която се преплитат различните истории на насилие, предавани колективно. Тази “свързана в мрежа памет”, казва тя, е алтернатива на фокусирането единствено върху собственото страдание, което не признава страданието на другите.
Историята на един селски учител
65 години са необходими, за да излезе на светло историята на този селски учител. Една фотография, последна от неговите учителски години, става случайно повод за поредица от разговори. Разказ за подробностите, които оставя и изтрива паметта.
В края на 40-те и началото на 50-те години на XX век Георги Маджаров е един от най-уважаваните и любими учители в двете съседни селски училища – в Горна и Долна Бела Речка, община Вършец. Построени през 30-те години на миналия век с доброволния труд на местните жители, двете училища съществуват до началото на 60-те години.
Колективизацията на земята, завършила в този край през 1957-а година, и започналата индустриализация в градовете стават причина много семейства и млади хора да напуснат двете села. Децата намаляват драстично, селата са обявени за “селища със затихващи функции” (на тогавашен социалистически език – тоест – умиращи).
В началото на 1955 година учителят Маджаров е уволнен от работа. Причините са политически. На 24 май 1955 година той слага край на живота си.
Повод за този разказ става една невинна фотография, извадена от личния архив на Венета Костова от Горна Бела Речка. На нея са запечатани лицата на децата-ученици в Горна Бела Речка. Можем дълго да разпознаваме общи познати и роднини. В десния ъгъл е учителят Маджаров. Думите за него са пестеливи, но в един тон – много интелигентен, възпитан, скромен, изключително добър учител, най-добрият, който сме имали, беше на квартира в съседното село. Интересът ми се провокира още от това, че той се оказва почти мой роднина – дядо на съпруг на моя братовчедка. Какво става с него, кога напусна? “Ами той се обеси.”
Едно черешово дърво
65 години по-късно ще се окаже много трудно да се съставят парчетата от тази история. Паметта ще е изтрила съществени подробности, но ще е запазила други. Ето ги:
Денят бил празник, 24 май, и по нищо не обещавал да се превърне в трагично събитие за семейството. Георги Маджаров заедно със съпругата си Ана отишли сутринта в близката до тях борова гора за дърва. Върнали се на обяд, хапнали и легнали за следобедна дрямка. Тогава Георги чул ученическите фанфари за празника, станал и излязъл да види кое-що. Тъй като не се прибрал до вечерта, жена му отишла при съседите и казала, че го няма. Тръгнали да го търсят в различни посоки. Намерели го обесен, в близката борова гора, на едно черешово дърво. Съседът, който го намерил, полудял.
В семейството историята никога не е била разказвана. Маджаров има двама сина, Димитър и Борис, които тогава, по време на случката, са вече големи, над 25 годишни. Година по-късно единият се оженва, раждат му се двама сина, първият е кръстен на дядо си Георги. До втория внук Пламен ще достигне само детайл от семейната травма – черешовото дърво.
Какви са били политическите причини, поради които такъв добър учител е уволнен през 1955 година? Можем само да гадаем. В колективната памет не е останало нищо, само догадки. Някои от хората допускат, че Маджаров имал прогресивни идеи, симпатизирал на Никола Петков и не бил привърженик на колективизацията на земята. Никола Михайлов, 92 годишен, от Горна Бела Речка, си спомня, че със сина му Борис били приятели, учили заедно, но когато станала случката, той не питал нищо, защото му било неудобно.
Защо на 24 май?
Защо Маджаров е избрал точно датата 24 май? Дали това не е бил неговият последен протест срещу системата? Какво се е случило вътре в него, чувайки празничните фанфари за 24 май, неговия празник? Можем само да гадаем.
Това мълчаливо пренасяне на травмата през поколения, постепенно превърнала се в тайна и табу, сянка, невъзможен разказ, отсъствие, е това, което днес вероятно е причина да се чувстваме понякога чужденци в собствената си история.
Фотографията сякаш е единствената, която може да отключи спомена и да ни накара да почувстваме неговата чупливост, но и в крайна сметка – неговата половинчатост. Липсата на разказ остава липса на разказ.
Но днес, когато отново ще звънят ученическите фанфари, поне можем да разкажем откъслеците от тази история, да извадим от сянката, за първи път от 65 години, името на учителя Георги Маджаров.
Една фотография от 1990а проговаря за разделението на посткомунизма
Те са омъжени по любов, съпрузи са от 1955 г., родени са на село, но са се преместили в града, дълго са работили в ТЕЦ София. През 1990 се пенсионират и отиват на село.
Това е цяла вълна, не е единичен случай. Докато градовете на посткомунизма се тресат от многохилядни митинги, давани по телевизията, в селата протича съвсем друг и напълно невидим процес.
Снимката на Надежда (леля Дешка) и Благо, заснета на село през 1990, илюстрира едно разделение в българското общество, за което рядко се говори. И поставя един важен въпрос: могат ли семейните фотографии от началото на промяната да напишат нова обща история?
“Това съм аз и Благо, а това е баба Елка. Тя почина много отдавна. Живееше на Тошко зад къщата, старата. Ние тука сме ходили да копаме. И се прибираме. Това е като се пенсионирахме. Благо се пенсионира 90-а година и си дойдехме веднага тука. И ходехме на лозето. Копахме, правихме си винце, всичко.”1
Този разказ на жената от фотографията фотографията (с която през последните 15 години станах достатъчно близка) вероятно би бил достатъчен, за да даде рамката, в която да я интерпретираме. Но силата на фотографията е и в това, че тя отключва въображението, асоциациите и емоциите на наблюдаващите и за тях често има съвсем друго значение от реалното за нейните притежатели.
Всъщност, ако една фотография остане само в личния семеен архив, правото на интерпретация остава в нейните притежатели. Споделянето й публично прави възможно множество различни интерпретации.
Дали събирането и поставянето една до друга на такива фотографии и разкази няма да направи възможна една друга обща история на промяната през 1989/1990 у нас?
Въпросът навярно е утопичен. Но дълбокото наблюдение на тази снимка и поредицата разговори около нея с различни хора изваждат на повърхността няколко парадокса, върху които си струва да се разсъждава.
1990 година, която толкова прилича на 1950
Първият въпрос е този за парадокса, наречен „център-периферия“. На тази фотография има две жени – едната е в центъра, усмихната, а другата е в периферията – някак случайно е влязла в кадър. Не знаем дали тя е искала да бъде там или нарочно или случайно е попаднала в обектива на местния фотограф ( Ангел Иванов, запечатвал със своя фотоапарат различни моменти от живота на селото от 60-те години до края на века). Изглежда именно присъствието на тази случайна жена, със забрадка и домашно плетено елече, обозначена в разказа като “баба Елка”, прави леко загадъчна самата фотография, както и затруднява нейното датиране. Ако хората не знаят, че тя е правена година след 1989-а година, я датират много преди това – в 50-те или 60-те години. “Баба Елка” сякаш може да бъде във всяка фотография от всяко българско село – там възрастните жени изглеждат по един и същи начин
“Баба Елка” сякаш може да бъде във всяка фотография на българско село – там възрастните жени изглеждат по един и същи начин. Една от посоките на мислене би могла да бъде именно женското присъствие – преди и сега – и сякаш “потапянето” в селото, където хора, живели години наред в социалистическия град, се връщат обратно.
Революция в градовете, хладина в провинцията
Парадоксът на фотографията е, че с нейната лъчезарност тя сякаш стои в контраст с реалността в страната. Има множество изследвания за последните 30 години за това как хората в различни части на страната посрещат 1989-а година, за „горещата“ столица, изпълнена с протести и страсти, и „студената провинция“, оставаща сякаш безразлична към промените, по-скоро изплашена, снишена, недоверчива.
Днешните развития, особено нерадостната класация на Северозапада на първо място по бедност в страната, потвърждават, че 1989 е приета и преживяна като травма. Социалната промяна е травма – случва се бързо, засяга големи групи хора, радикална е и е неочаквана
Полският социолог Пьотр Стьомпка3 прави анализ на знаците, по които можем да разпознаем травматичния характер на социалната промяна – случва се бързо, засяга големи групи хора, радикална е и е неочаквана. Когато дълбоки социални промени стават културни травми, обществата реагират по следния емоционален начин: с общ климат на несигурност и страх, недоверие – както към хора, така и към институции, дезориентация по въпроса за колективната идентичност, песимизъм по отношение на бъдещето.
Една травматична промяна не е обаче лоша на всяка цена – тя може да мобилизира ресурси, да активира иновативно мислене и творчески импулси. Тя може да бъде конструктивна. Тя става деструктивна, когато засяга прекалено много групи от обществото – това затруднява справянето с нея.
България преживява за кратък период много травматични моменти едновременно – жертви на промените се чувстват огромно количество хора, били в различни социални роли по времето на комунизма – например, българските турци, принудени да напуснат страната след насилствено преименуване и преживяно реално страдание, но и също така – висши служители на Държавна сигурност, посочени от самата Комунистическа партия като виновници за страданията, и уволнени през 1990 г.
Примерите се увеличават с всяка следваща промяна – към жертвите, пострадалите и разочарованите се прибавят пенсионерите, децата в институции, хората в затворите, психично болните, хората, преживяващи домашно насилие, емигрантите… Страданията избухват също и с края на комунизма. Все страдания, причинени от други хора в същата страна, но нечути и непризнати.
Изследователят Румен Петров4 дава много точно определение на българското общество днес – “объркани в болката” – и е един от първите, които го анализират от гледна точка на социалните травми, нанесени преди, по време и след края на комунизма. Последица от такива непризнати страдания е чувство за колебание за мястото ми в света, невъзможност да съчувстваш на страданията на другия.
Пропагандата на 1990 г. и разделението на града и селото
Какво общо имат обаче тези разсъждения със самата фотография?
Те ни карат да си зададем други въпроси. Например: какви чувства поражда в мен тази фотография? Напомня ли ми нещо мое, лично? Познати ли са ми тези чувства на невинна радост и опиянение от новото начало? Или съм част от това мълчаливо присъствие в ъгъла? Въпросът е как да обърнем процеса на дезинтеграция. Може ли да помогне една колекция от лични снимки?
Ако приемем метафората “объркани в болката” като възможност за една бъдеща въображаема колекция от семейни фотографии от началото на промяната – тя би могла да изиграе роля именно на такава емоционална връзка с другите – да разкаже конкретна, различна от моята история, която да влезе в диалог с мен през моите собствени чувства, породени от нея. Ето такава връзка търсят всички страдания – включително нашите собствени – да бъдат чути.
Това не би била нова история на промяната, а нова история на нас днес, на тези, които я преживяхме, 30 години по-късно.
Сватбата на Венета Костова в Горна Бела Речка, 60те години на ХХ век
