Сараево – упражнения по памет
2006
Изглежда, когато един град преживее война, се превръща в странно място на паметта – неговите обитатели и гости започват да си припомнят коренно различни неща.
Сараево, поне, е точният пример за това. Първото нещо, което аз си припомням, е броят на убитите по време на обсадата на града от 1992 до 1995 година – малко над 10 хиляди души.
Днес, през 2006, този спомен е предизвикан от неочакваното откритие – колко много нови гробища има в града. С бели почти еднакви надгробни камъни. Странно усещане е осъзнаването, че смъртта означава физическо място, пространство, което градът отделя от себе си, за да приеме мъртвите. Смъртта по време на обсадата променя цялата архитектура на Сараево, връща я към образците от времето на Османската империя.
Тогава всяка махала имала свое гробище – традиция, която е променена по време на 40-годишното управление на Хабсбургите /1883-1914/, когато гробищата са изнесени извън града, а старите – превърнати в паркове, градини, игрища. Войната и обсадата променят всичко това – тъй като няма време и възможност убитите да се изнасят извън града, хората ги погребват където могат. Така старите гробища оживяват отново.
две войни и три разцвета
Сараево преживява две ужасяващи войни през 20-ти век – окупацията по време на Втората световна война 1941-45 и по време на босненската война, 1992-95, а от основаването си – три големи разцвета – през първите 140 години на османското управление /между 1460 и 1600 година, когато мюсюлманското население се увеличава от 27 на на 97 процента/, мирните години на австро-унгарската администрация /1883-1914/ и социалистическото управление /от 1945 до олимпийските игри през 1984 година/.
Именно ранното османското управление прави от разпръснатите селца град и налага основните архитектурни ядра на града – башчаршията, централния пазар и махалите. По време на хабсбургите градът достига население от над 50 хиляди души, а социализмът и олимпийските игри разширявят града до половин милион души. Войната намалява този брой почти наполовина, а след 1995 населението постепенно се увеличава, за да достигне днес отново цифрата половин милион.
новият град
На пръв поглед нищо не те кара да мислиш за войната – десет години след мира в Босна столицата изглежда свежо, вечерните заведения Hacienda, Hemingway, Bicakcic bar, Bohemi гъмжат от млади хора, има същите като навсякъде магазини на “Esprit”, книжарници за литература на всякакви езици като buybook.ba и кафене за литература и джаз(karabit )., каквото няма в страни, които не са преживели война. Градът е станал отново красив. Колкото по-красив става един град след война, толкова по-видимо е чувството, че онзи град наистина е отишъл в миналото и това е, с което преживелите войната трудно свикват. Чувам това толкова много пъти, че го приемам съвсем като истина. Много жители на сараево умират през последните години от рак, сърдечни удари, алкохолизъм. Вярата, че всекидневният живот може да върне чувството за пълнота, се превръща в психологически проблем, тъй като именно този обикновен живот се оказва невъзможен.
Дочут разговор в кафене: “Исках да умра през 1995-а година. Най-голямо щастие изпитах от звука на самолетите, американските военни самолети. Оттогава насам нищо не ми е доставило радост.”
Ringstrasse
Ако някои улици в Сараево напомнят поразително Виена, грешката е вярна – виенската улица Ringstrasse с нейния романтичен историцизъм става модел за физическа промяна на града при австро-унгарското упуравление в началото на миналия век с водещата роля на главния архитект Йосип Ванчаш. Друг виенски архитект, Карл Витек, е автор на прословутата зала на градския съвет (vjecnica),чийто централен интериор трябвало да напомня Алхамбра, построена от маврите в Гренада през 15 век. Сградата, изгорена от сърбите по време на босненската война, е почти изцяло възобновена през 2006 тодина.
случайни
Кафене по пътя към хотела, което се нарича “B” means nothing /Б не означава нищо/. Около пет следобед – dolbi surround – когато протяжните гласове на мюезините от всички джамии на околните хълмове започват да се надбягват.
