Бавни репортажи
За меланхолията
В края на 2005-а година с група студенти от Нов български университет си говорихме за меланхолията – как я разбират, кога и къде са я преживявали. Оказа се любопитно – повечето я бяха преживявали “на запад” като нещо красиво, което съзерцаваш, а тук, в България – като нещо, което криеш, защото те плаши. Ето какво още казаха те – “Тук не е красиво да си тъжен! Приятелите не ти го позволяват – постоянно чуваш – айде бе, я се стегни. Меланхолията не е състояние на бедните. Тук се гради и се руши – да съзерцаваш е лукс. Да си тъжен – това е откраднато време.”
Не предполагах, че толкова много хора изпитват същото като мен.
Открих за себе си меланхолията в Прага, чрез картините на чешкия художник Ян Зрзави.
Бях приласкана от усещането, което той ми даде – че тъгата и депресията са естествени състояния, в които зрее нещо красиво, но още не знаем кога ще се роди.
Целта на тези репортажи, върху които работихме заедно с фотографката Вяра Стефанова, е да разказва за депресията – вярвам, че всичко, което си забраняваме, се обръща срещу нас и че ако хората около нас са депресирани, ние също ставаме такива – изходът е да осъзнаем това.
Тези репортажи са изградени още на следните принципи, които са повлияни от 9-те принципа за правене на документални филми DOGUMENTARISM на Ларс фон Триер.
1. Разговор между нас(журналист и фотограф) – преди и след всеки репортаж говорим какво си представяме, какво чувстваме ние и тази субективна гледна точка е ясно изразена в материала
2. Не бързаме – работим бавно, не снимаме и не записваме веднага, хората знаят, че ще публикуваме част от нещата
3. Естествена среда – нищо не измисляме като декор, облекло, събития, изкуствено осветление, допълнителна обработка, монтаж
4. Всичко има име – всички места и хора са обозначени