Моята улица

mystreet_image.jpg

Моята улица

Моята улица беше експеримент, до голяма степен плод на случайност, но с годините, за моя изненада, се пръвърна в една от най-добрите и успешно  реализирани идеи. Родиха се цели три книги (една българска и две кубински).

През 2005-а година Британски съвет провеждаше голям проект  „Европейският съюз и аз“ и Леа Давчева, мениджър на проекта, ни покани заедно с Борис Делирадев да помислим за български фокус на този проект.

Точно тогава София имаше своята криза с боклука и улиците преливаха от боклук. Това ни подтикна  да говорим за улиците, на които живеем и да дадем фотоапарати на всеки да ги снима и да ги опише.

Защо? Едно, защото това беше начин да говорим за себе си, конкретно, ясно, всекидневно. Второ, защото това беше начинът да видим какво Европейският съюз наистина може да промени – към добро или към лошо – в най-непосредственото ни обкръжение. Трето, защото улиците са мястото, където интимното и колективното се сблъскват ясно и отчетливо. А ние самите не сме все още сигурни, че собствената ни цялост се дължи на постоянното удържане на това противоречие.
Има и четвърто – искахме да ни е интересно.

После „Моята улица“ продължи в Куба…

Ето записките ми след един от семинарите в София.

От всеки семинар си записвам думи и неща, които чувам за първи път.
Ето какво има в бележника ми от този семинар, с момичета и момчета от стария Ючбунар на София.
НЦН – национален център за наркомании.
Тук е Милена, за първи път на семинар имаме  жена, която е зависима/ако не беше ми го казала, щях да я наричам наркоманка до края/, тя казва, че има епидемия от хероин в страната и София. Всички я слушат внимателно.Възниква въпросът – как да сме толеранти към тях, зависимите?
В историите  присъстват спринцовки, улици с убийства, лоши съседи, които хвърлят буркани от 18 на 19 етаж.
Едно момиче казва – за моя радост няма цигани на моята улица
Ючбунар се наричал  биткаджийската махала, казва Юри –  баба му се срамувала да казва откъде е, защото момчетата не искали да я изпращат до вкъщи, толкова страшно било.
В Ючбунар днес има стари хора, недовършени строежи, много мебелни магазини, почти без  клиенти, много охрана и полиция – заради  кафенето на наркоманите и еврейското училище.
Научаваме и разни неща за бездомните – в Борово можеш да си вземеш  душ за 2 часа, а в  Павлово има  хотел за 3 лева за бездомните.
Говорим за болестите на София. Какво ще стане с тях, като влезем в Европейския съюз?
Страховете са различни – “Наркотиците ще се разпространят масово, Убийствата ще нараснат, ще има повече банди, махалата ще изчезне, малките къщурки ще бъдат съборени, ще се появят огромни стъклени сгради,ще изчезнат паркове, ще бъдат застроени, ще има прекалено много контрол от страна на ЕС, ще изгубим културната си идентичност, ще се уеднаквим с всички останали”
Надеждите също – “Ще има промяна в отношението на обществото към зависимите от наркотици хора, ще има повече толерантност, сградите ще бъдат санирани и поддържани, в махалата ще има живот ,от малки деца ще се учим да живеем заедно, ще се промени отношението към културното наследство, ще има регулация на строителството, няма да има боклук по улиците”