Бела Речка: другата провинция

2009

Зимникът в къщата в Горна Бела Речка, с билки, обги, бидонче с пращина, зимнина, орехи, лешници и други сладости

През пролетта на 2009-а година заведох в село Горна Бела Речка йога учителка от Индия. Беше бурно и дъждовно време по пътя през Искърското дефиле, а когато стигнахме, заваля градушка. Бях помолила една от жените в селото, леля Дешка, да ни сготви нейната любима манджа, постен ориз със киселец и кисело мляко. Баща ми беше решил да почерпи гостенката с домашното червено вино, което всяка година прави от гроздето, предимно сорт «отел», на асмите в двора. И така седнахме четиримата на чардака на къщата да гледаме окъпаната в лъскав дъжд зеленина в двора – аз, леля Дешка, баща ми и учителката по йога, която за първи път посещаваше България.

Беше един от тези ненатрапчиви следобеди, които са останали в съзнанието ми с особената светлина и тишина на двора след градушката, суетенето на леля Дешка и баща ми какво може да опропасти тя, бавната и спокойна наслада от ориза с киселец и лекото вино.

Тази къща  в Бела Речка, с предмети, чиято история е далеч преди да се родя, е един от първите ми детски спомени за другата провинция. Родена в Михайловград, днешна Монтана, с родители дошли от Бела Речка и Криводол и започнали живота си  наново в социалистическия град, в блок «Еделвайс», с градски предмети без родова история,  произведени в социалистическа България, тъмно жълти плюшени пердета, секция от орех в хола, бяла спалня, съветски ленени чаршафи и ракли с платове, купени с връзките на майка ми в ГУМ, аз знаех, че живея в провинцията и мечтаех за друго, за големия град,  столицата, за други миризми и предмети.

Бела Речка провокира детските ми представи и въображение с едно ново усещане за свобода, което ми беше непознато дотогава. Това село, обявено за «селище със затихващи функции» и оставено бавно да умира, пазеше, поради липса на желание за бъдеще, стогодишни миризми и предмети, каквито не познавах – дървени каци, пресято брашно, нощви, пръстени гърнета, подници за хляб… От тази къща се излизаше направо в планината и звездите и никой не викаше нас, децата, да се прибират обратно. Тук времето беше друго и всичко беше по друг начин позволено.  Това беше една друга провинция.

Това нематериално усещане за провинцията, като обиталише на друг живот, други порядки и друго време, в което наистина нямаш нужда от много неща, за да преживяваш себе си, се оказа едно от ключовите усещания в живота ми.

Две провинции, едната – скована в собствените си представи за промяна и закони, другата –дъхава  в простотата си, освободена от нуждата да се променя.

Тази, другата провинция, сякаш ме пазеше от комплекса на родените в периферията, от омразата, от пренебрежението.

Наскоро приятел от Монтана ми разказа история за негов познат, за когото той смяташе, че страда от «комплекса на първия чин».  Когато го попитах какво е това, той ми каза – не помниш ли как най-ниските в училище винаги седяха на първия чин и ние, по-високите, бяхме винаги отзад? Тези на първия чин винаги се обръщаха назад, защото при нас беше по-интересно, можехме да разглеждаме списания, да си подаваме разни неща, докато те нищо не можеха да направят, освен да ни гледат…Този комплекс е останал у мнозина, седели на първия чин…

Тази история по някакъв особен начин може би разказва усещането да си роден в провинцията, в периферията – винаги имаш нужда от център, към който да се обърнеш и който да видиш, където се случват повече и по-интересни неща.

В нашето детско социалистичеко въображение в столицата имаше трамваи, светофари и клаксони, швепс «Ананас» и истинска «Кока-кола», мелба на два етажа и шоколодови бонбони в изобилие. Столицата беше материалното чудо, черешката на тортата за отличниците.

Знам, че все още е така, само марките и стоките имат други имена. В нашата провинция винаги има по-малко.

Но освен мода, какво друго провокира връщането в провинцията, което наблюдавам и  това бягство от центъра?

Има изглежда и нещо друго, поне за моето поколение – опит да спаси и съживи историята на простотата, която е може би единственият непрекъснат разказ в нашата история.

Виж  тази жена, която ни приготви обяда. Тя е много обикновена жена. Не че не разбира нещата и ги игнорира, тя е интелигентна по свой собствен начин. Тя знае много. Но тя не е имала възможност да разбере как се развива сложността и каква е разликата между сложното и простото. Просто нейните условия са били такива. И вземи друг пример на хора в градовете, които познаваш, ти самата например. Животът е много по-сложен, вие го живеете с много повече разнообразие. Защо? Защото следвате това, което се случва около вас, а то е много повече. И вие вървите след него. Защо? Защото всеки прави така и аз също ще правя така. И ни се струва, че това е необходимо за добрия живот. Няма осъзнаване какво всъщност искаме и от какво имаме нужда. Ние не мислим върху това, просто го правим, почти автоматично. И тогава, когато можеш да развиеш това осъзнаване, имаш избор. Само тогава можеш да направиш избор. Нормалният, обикновеният човек няма това осъзнаване. Като жената, която ни сготви обяда. Тя не би могла да направи такъв избор. Не би могла да избере този живот в града, който ти имаш, просто не може.  Нейните условия я ограничават в простотата, с която тя живее. Но човек в града, който живее с осъзнаване, може да направи избор. Може да избере да бъде по-прост. Може да направи такъв съзнателен избор.  Може да избере да се въвлича в по-малко външни дейности. Може да избере да не купува толкова много от пазара на стоки. Да бъде щастлив с по-малко стоки, с по-обикновен транспорт. И да използва времето, което освобождава, за други търсения. Простотата всъщност ти дава много повече време за себе си

За да станеш прост наистина  се изисква първо да станеш много сложен. Това е еволюцията. И тогава стигаш до момента на съзнателния избор.

Тези думи ги казва моята учителка, след обяда, тогава през 2009-а година. Записала съм ги в тефтерче. Пазя ги в компютъра.

Пазя още неша от онзи разговор – например – питам я, защо е толкова трудно за мен да се върна към простотата, макар да я искам, дали това не е свързано с живота в социализма, от който имам спомени. Комунизмът всъщност е много материална система. Изцяло обърната навън. Комунизмът е материализъм.. Всичко се основава на материалното. Тогава, преди време, идеята е била да се дадат повече блага, повече материални блага на бедните хора. Така че духовната, психична страна на хората е била покрита, оставена на заден план.

Когато се връщам в тази къща със същите предмети и миризми, виждам как не остаряват  и нямат нужда да бъдат променяни. Виждам  как хората могат да живят с няколко рецепти за манджи – една от тях – постният ориз със киселец и как от това вкусът не става по-беден. Виждам и друго –  че бедността е лесно да бъде идеализирана, защото тя е опазила традицията на простотата. Виждам колко е лесно всичко да се обясни и колко лесно мога да изгубя себе си в това.

Виждам, че дори в просто място като това всичко може да стане сложно. Провинцията е място без смисъл – ако  всеки в търсене на собственото спасение, забрави, че в основата на простотата е солидарността. А ако няма солидарност – какво значение къде си – в центъра или провинцията?