Грузински рецепти

Сакартвело, търпение и рози

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, 2019

2018

Дълго време, почти половин година след като сме се върнали,  в хладилника ще държим една бутилка с тайнствен сос, ткемали, дадена ни на тръгване от Иракли. “Задължително трябва да я вземете! Това е от майка ми, по стара семейна рецепта!” Дълго не  я отварям. Ткемали е наистина нещо, което всеки грузинец има у дома си – гъст сос от джанки или сини сливи, с дива мента или джоджен и още куп други тайни съставки, които правят вкуса  толкова необикновен. Още по-необикновена е употребата – за първи път в живота си например комбинирам сини сливи и червено цвекло. Цвеклото се сварява леко и се пече на фурна заедно със сини сливи или се залива с ткемали.  Ужасно вкусно и просто нещо, да се чудиш защо не ми е хрумнало досега! Не бяхме опитвали ткемали в Грузия. Иракли ни подарява бавното удоволствие да откриваме сами нови вкусове у дома.

GEDULD BRINGT ROSEN

Това са думите, с които ще отида в Грузия и с които ще се върна. И които ще останат с мен, когато мисля за Грузия. “Търпението носи рози”. Тези думи са написани през 1947 година на пощенска картичка от  Макс, дядото на съпруга ми. Пропътували са пътя от Ткибули, Грузия до Берлин, после в куфара на Бригите, моята свекърва, са оцелели до днес в  Ремаген, в Западна Германия. И тя като мен вечери и дни наред е прекарвала пръстите си по ситния и равномерен  почерк, по мастилото върху твърдата хартия, за да усети релефа на ръцете на баща си. Топлината на пръстите на баща си.

Купчина писма и пощенски картички, грижливо подредени по дати, в кутия от керемиденочервен картон. Тези писма са нашият пътеводител в Грузия. Заради тях сме тук.

ИРАКЛИ

“Вие сте дошли в Грузия заради миналото, защото искате да разговаряте и разберете своите предшественици. Затова от цялото си сърце ви казвам “Добре дошли!” За да можем да живеем тук и сега, ние трябва да можем да разговаряме с тези, живели преди нас. Поздравявам ви за това решение! Моята страна е отворена за вас, и аз съм готов да ви помогна с каквото мога! Сега сте дошли заради миналото – следващия път ви каня като мои гости, в настоящето.”

Седим в един малък винен бар в Тбилиси и опитваме различни червени вина. За мезе – пхали, хляб, отлежали грузински сирена. Пхали  е традиционно грузинско предястие, нещо като пюре, което може да се намери в разнообразни варианти – с всякакви видове треви, спанак, патладжани. Винаги в съчетание със счукани орехи и типичната местна подправка хмелисунели (смес от изсушен кориандър, копър, босилек, дафинов лист, чубрица, естрагон, черен пипер, шафран). В Грузия орехите са навсякъде и в почти всяко ястие –  пиле в орехов сос, риба в орехов сос, патладжани с орехов сос. Ореховият сос в комбинация с пресните подправки от кориандър, естрагон и босилек променя дори  познатата салата от домати и краставици в необикновено ново преживяване за небцето. Именно в това е тайната на грузинската кухня, както вече стана дума при ткемали –  необичайна комбинация на подправки, чудният орехов сос, за който също има стотици варианти, и разбира се – вкусът на пресен нар, почти във всичко.

Иракли е филмов режисьор, родом от Тбилиси.  Познаваме се от международния филмов фестивал в Москва. Срещнали сме се само веднъж. Няколко разговора за кино и история и онова чувство за сродни души. Сега съм тук, в неговия град, и думите му при първото “гагвимарджос”(“наздраве”, “за ваше здраве”) някак особено ме докосват. С нас тази вечер е и другата сродна душа – Цицана. Тя е млада току що дипломирана социоложка, с нея животът ни среща преди година на конференция в Хамбург. Пак няколко разговора, и сега – в родния й град. С Цицана говоря на английски, с Иракли – на руски. Цицана е от новото поколение грузинци, които отказват да говорят руски на публични места. Иракли, ако можеше, щеше да направи същото. В бара, където се намираме, освен нас и няколко грузински компании, има няколко туристи от Русия, говорят, смеят се високо. Симпатични млади хора. Но и за Цицана, и за Иракли е трудно да приемат това. Грузия се стреми усилено да развива профил на атрактивна туристическа страна, но все още най-големият брой туристи идва от Русия. “Разбираш ли”, казва Иракли, “те идват от страна, която е окупирала една трета от моята страна. Идват и искат да се наслаждават на виното, храната…Не ги интересува, че за нас те са окупатори…”

Русия е голяма травма. Отворена незарастваща рана. Постоянно кърви. Иракли работи върху филм за съдбата на едно грузинско семейство, прогонено от Абхазия. Именно Абхазия и Южна Осетия са двете големи травматични рани за грузинците след 1990а година. Две опустошителни войни, чийто горчив вкус съпътства независимостта на Грузия след разпадането на Съветския съюз. С Иракли и Цицана говорим надълго и нашироко за това. Виното, мезетата, приглушената атмосфера на бара. Всичко това вече е станало част от усещането ми за Абхазия. Абхазия е една голяма ивица земя на брега на Черно мор, в северозападната част на страната. Абхазците са различен от грузинците кавказки народ, подложени на редица опити за асимилация през вековете, включително от самите грузинци. Когато Сталин застава начело на Съветския съюз, започва процес на заселване на грузинци в Абхазия и на репресии срещу местното население, за които отговорност носи роденият в абхазкия Сухуми грузинец  Лаврентий Берия, всесилният шеф на тайните служби НКВД. Още през 1945 година всички абхазки училища са затворени. И ако в края на 19ти век абхазците са 85 процента от населението на Абхазия, през 1989 година са се превърнали в малцинство в собствената си страна, по-малко от 18 процента. Кървавата война за независимост на Абхазия 1992-1993 завършва с над 11 хиляди жертви за двете страни и над 250 хиляди прогонени грузинци. Русия ще играе коварната роля на посредник  – на страната на Абхазия. Днес независимостта на Абхазия – освен от Русия – е призната в света единствено от Никарагуа, Венецуела, Сирия и Наури. По плажовете на Абхазия днес има само руснаци.

По време на пътуването ни ще срещна две грузинки, които на въпроса ми, къде са родени, ще кажат – в Абхазия. И очите им ще потъмнеят. Странно е, но ще ни се прииска да отидем там. Представата за безлюдните пясъчни плажове на Сухуми, разпадащите се хотели от социализма, смесицата от аристократизъм, разруха и безпътица, ще продължи да ни занимава дълго. Но има и  друго – тези разговори с Иракли и Цицана  ще ме накарат да се замисля колко нищожна е моята черноморска идентичност, как Черно море не ме свързва, а разделя от толкова много други страни и плажове…Преди Крим, никога не бях свързвала Черно море с думата война…А тя е там отдавна, по безлюдните пясъчни плажове на Сухуми… Дали вечер някой пали лагерни огньове и пее под звуците на китара? Или пече миди на жар, или се радва на светещия планктон в морето нощем? За Цицана и Иракли е невъзможно да отидат повече в Абхазия. За грузинци достъпът е затворен изцяло. Ние като туристи можем да влезем от грузинската страна, което ще ни направи подозрителни за руснаците. Ако влезем през Русия, ще бъдем подозрителни за грузинците. Оставаме така, с фантазиите за следващо пътуване.

ХХХ

Цицана, Иракли, Зураб, Вал, Нина. Начинът, по който всички тези грузинци, почти непознати, ни  подаряват цялото си време, е толкова искрен, че пробожда старо чувство в мен – аз също съм била такава! Някога! Това истинско сияние и радост в лицата им – “вие сте наши гости!”. Чела съм и ще продължа да чета много за грузинското гостоприемство, за това, че гостът е пратеник на Господ и отношението към госта показва отношението ти към Господ…Но преживяването да си център  в нечий свят е зашеметяващо и ще остане един от най-силните ми спомени от Грузия. Ще се случва с толкова различни хора, през цялото време, че ще ме зарази. Ще ми се прииска отново да съм такава. Да мога да поставя някого, всекиго, случаен гост, в центъра на моя свят. Ще си припомням този стар език, който съм забравила, но който знам, че нося.

Ще се връщам често към лицата на тези учители, така ще ги наричам, ще отварям тефтерчето, ще прокарвам пръсти по думите, изписани от тях, и ще ми се струва, че усещам релефа на ръцете им, особено на сухите дълги пръсти на Зураб, и онази лека усмивка, с която нанася знаците на този таен за мен език върху листата от бележника. Мадлоба, купдари, хмели-сунели, ткемали, гагвимарджос…Сакартвело…Не просто ще сричам този нов език, с усърдието и прилежността на първокласничка, но и ще ми се струва, че чак сега започвам да говоря.

САКАРТВЕЛО

 Това е истинското име на тази страна. Грузия е име, което й дават руснаците. Грузинците не обичат това име. Ако искате наистина да ги зарадвате – научете това име – САКАРТВЕЛО . То е много по-близко до немското Georgien или английското Georgia. Защото означава страната на Свети Георги.  Но ето и тук ще срещна първата трудност –  как да пиша за Сакартвело по нов начин, като използвам стария си речник, в който страната е “Грузия”? Така и в този текст винаги, когато напиша “грузинци” част от мен ще се възмути, че възпроизвеждам старите клишета, а друга ще ми напомня, че новото не може да се роди, без да се опре на старото.

ТКИБУЛИ

Когато казваме на шофьора на такси да ни закара там, той искрено ни пита – че защо? Никой не ходи в Ткибули. Някогашен миньорски град. Изтърбушен, беден, сив. Дълги скучни панелни блокове, отдавна лишени от възторга на социализма. Стара дограма, шперплата вместо стъкло на мястото на счупени прозорци. Шофьорът ни оставя на центъра. Питаме за историческия музей. На пода на музея изтъркан балатум. В страничната стаичка, където е турската тоалетна и чистачката, няма тоалетна хартия, няма вода, но има мушкато в пластмасови бутилки от минерална вода “Боржоми”. В музея обаче е Зураб, историк с меки черни очи, който знае много неща и обича любопитни гости, каквито явно рядко идват.

Зураб знае, че, преди да се роди, в Ткибули е имало военнопленнически лагер за германци от Втората световна война. Бил е извън града, където са били старите мини. Германците са построили улици, квартали, новата сграда на театъра в Кутаиси. Хората в града ги обичали. Давали им скришно подаръци, защото те били културни, симпатични, просто не били руснаци, често от лагера се носели звуци на пиано и разни други инструменти. Имало и много любовни истории. Например, един германски лекар започнал да живее с местна грузинка в дома й, помагал много на хората в града, при всякакви болести…Как се е казвал, дали знае случайно? Нещо като Ханс. А дали не е бил Макс? Усещам сърцебиене. Дядото на съпруга ми, Макс, дали това не е бил той, с тази тайна история? И тримата се опитваме да си представим – какво е правил Макс в Ткибули, как се е чувствал? В писмата си той често пише, че се чувства добре, че учи  езика и има много контакти с местните хора, работи като лекар в града, че въздухът е чудесен, от прозореца вижда боровете на съседния хълм, а често в лагера правят концерти, той свири на пиано, има и челист, репетират песните на Брамс…”Знам, че търпението носи рози, мисля за вас, и мисълта, че ще те видя, Ирене, и нашите дъщери, ми дава сили…” Две години детският берлински лекар Макс ще прекара в Грузия като военнопленник. Една вечер през 1945-а година на вратата на берлинския им апартамент се звъни,  викат го за справка, само за малко. Той излиза, без да вземе нищо със себе си. И се връща чак след три години, през 1948.  Всички ще се питат – дали е било грешка? Или съзнателно? Макс е от лекарите, които никога не са членували в националсоциалистическата партия. Тогава, между педиатрите, броят на членуващите е над половината…Година след заминаването започнат да идват първите писма, които Ирене ще събира. Всички си отдъхват, Грузия, Кавказ, звучи по-добре от Сибир, значи сигурно ще се върне, наистина?  Сега, много години по-късно, ще четем заедно тези писма и ще се питаме, защо е бил толкова оптимистичен? Защо не се оплаква, не казва нищо лошо? Дали е било така? Или е писал така заради цензурата? Възможно ли е наистина да се е чувствал добре в Грузия? Възможно ли е да е преживял любов?

В една минала история има толкова много възможности. Миналото събужда най-дълбоките ни фантазии. Миналото е по-интересно от бъдещето. Там има места, които могат да се запълнят с фини мрежи, тайни знаци, сънища.

После Зураб ще разпита наоколо в града и ще намери дори една книжка, написана от местен писател в Ткибули, с истории за германските военнопленници, ще стане  ясно, че германският лекар е бил още студент и се е казвал Ханс. Това ще сложи край на нашите фантазии. Но ще остане чувството за свобода да се разхождаш назад в една минала история. И чувството, че можеш да позволиш на някого вътрешно свободата да обича…Ще ни се случи за първи път и тримата ще бъдем удивени от откритието. Ще си тръгнем с чувството, че за Макс Грузия е била необичайно преживяване, че нещо в душата му е трепнало и че това нещо му  е дало сила да вярва, че търпението носи рози…Бригите никога няма да забрави очакването да го види отново, била е на 6, когато той е заминал, радостта, когато се връща, и онази тъга, която ще открие в ръцете му и в погледа му, която ще е нова и с която няколко години по-късно ще го изпрати завинаги…Тъкмо ще е станала на 12. Тази смесица от радост и тъга, от търпение и рози, ще стане част от нейния характер, и ето сега, години, години по-късно ще открие страна, която живее изцяло с тази смесица от катастрофи, търпение, рози и нови катастрофи. И как живее само! Сакартвело…

ПОКАЯНИЕ

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано…Има нещо привликателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук…Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на  първите аристократични ресторанчета в София след 89а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом…Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценностти, смъкнати от тавана, които дишат  с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. „Търпението носи рози“. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин.

В Story house, докато чакаме салатата с домати, естрагон и орехов сос и бутилката оглежало гвино (грузинците са убедени, че историята на виното тръгва от тях и грузинската дума за този елексир – гвино – е само едно от доказателствата за това), на пианото сяда руса жена на около 60 години, заметната с дълъг копринен шал и започва да свири. Бах, Бетовен, Шопен. Пианото има нужда от по-добра настройка, но това не дразни, сякаш именно тази липсваща настройка напомня колко трудно все пак е преминаването от частно към публично. Тъй като ресторантчето е малко, Нина е буквално на метър от нас, и можем да наблюдаваме как пръстите се движат по клавишите и как емоциите минават през тялото й. Питаме я дали би ни изсвирила нещо на грузински автори. Интересуват ни грузински автори, въодушевява си тя? Да. Нина изчезва някъде за малко и идва с ноти. Сега започва не само да свири, но и да пее. Тялото, позата й се променя. Лицето й светва. Гласът й се лее над трите маси, тази неочаквана свобода сега обратно ни въодушевява…Така научаваме няколко любими грузински песни, като „Шен хар венаки“, „Сулико“ и „Тбилисо“. „Шен хар венаки“ е срендовековна песен, една от най-старите религиозни грузински песни, която знам още преди идването ми в Грузия. Песен, която никога не е била забранявана, и по съветско време, защото макар че възпява Богородица, в текста никъде не се споменава нейното име: „ти си като лоза, току що разцъфнала, млада, красива, растяща в Рая…ти самата си слънце, опияняващо…“ „Сулико“ е любовна песен, името „Сулико“ е едно от многото грузински имена за „душа“, същевременно това може да е хем женско, хем мъжко име. „Къде си, къде те изгубих, Сулико?“ Песента е написана през 1895 година от Церетели, има лошия късмет да стане любима на Сталин и да оглася всички съветски церемении и празници десетилетия наред. Но ако човек не знае тази история, може да се наслади истински на „Сулико“. „Тбилисо“, написана през 1959 от композитора Реваз Лагидзе, обяснение в любов към столицата на Грузия Тбилиси, ни влиза под кожата и питаме Нина дали не можем да я научим заедно. Така следващите вечери тя ни копира нотите, показва ни първия, втория и третия глас, пише ни текста, обяснява ни го и ние естествено завършваме дните така, в Story house, пеейки. „Тбилисо“ е песен, която се пее с увеличаваща се страст и в края се чувстваш като след концерт. Нина е въодушевена от нас, че можем да влезем в полифонията на песента. Ние също. В този чужд град, който още търси себе си, ние пеем. Нина, Бригите, Мартин и аз. Хубаво ни е.

Нина е учителка по музика. През целия си живот е правила само това. През деня е с учениците и вечер е тук. Вероятно е от близкия приятелски кръг на собствениците на ресторантчето. Вероятно идва и за да получава допълнително пари. В Кутаиси си личи, че бедността е голяма. Струва ми се обаче, че идва  заради ролята – винаги с прическа, лек грим, копринен шал с големи ресни… Сякаш е извадена от филмите на Тенгиз Абуладзе. Струва ми се, че търпеливо част от нея е чакала дълго тази роля. Сцена и рози, аплодисменти, въодушевена публика. Докато посещаваме ресторантчето, в една от вечерите се запознаваме със семейство от Украйна, които са за първи път в Грузия. За тях Нина пее „Подмосковние вечера“, раздава  текстове…Понякога е така – светът представлява три маси, светлината на странични абажури, разговори за Крим и Абхазия, за паралелите на историята, за чудото на ореховия сос, за меките залези над Сухуми, които нито Нина, нито украинците вероятно някога отново ще видят… Story house. Светът са споделени истории, песни и гвино

Никога не съм предполагала, че една немска история ще ме доведе в Грузия. Грузия е част от моя социалистически свят. За мен тя беше далечно екзотично място, с което обаче принадлежахме в  обща вселена – имахме общ език на разбиране – руският – и обща идеология/система. От 80те мечтаех да отида там. Тогава, в края на 80те, гълтахме грузинско кино като луди. Обожавах Сергей Параджанов. Имах приятели-студенти в един киноклуб за любители в Кремиковци, с които гледахме грузински филми и с часове обсъждахме. За нас Грузия беше непостижима, велика с филмовия си език. Спомням си екзалтацията около „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който първоначално през 1984 беше забранен, но после получи Голямата награда в Кан и 1988 вече можеше да се гледа и у нас…“Дали този път води към храма?“ Мисля, че този въпрос звучи във филма поне десет пъти. За нас тогава този въпрос означаваше пряко питане – дали социализмът изобщо води някъде? Бяхме изумени от смелостта на филма.  „Покаяние“ беше нов начин на разказ за миналото, нова метафоричност, нова тъга, нови въпроси. Историята започва с погребение на местен лидер в малък град, чието тяло след това всяка сутрин някой изравя от гроба. Преди няколко години разказвах на приятели, родени по време на промените през 89а,  за Абуладзе и разбрах, че името нищо не им говори. Намерихме „Покаяние“ и го гледахме заедно. Преживяването беше странно. За тях  филмът беше труден, бавен. Наложи се да спираме, говорим, обясняваме неща. Аз самата бях шокирана колко метафоричен е разказът, колко подводни нюанси има –  и колко директен и ясен ми се е струвал тогава!

Story house и Нина на пианото с копринения шалме връщат в това време, времето на „Покаяние“ с неговите аромати на застиналост и недоизказаност, но и на нови трепети. Мисля, че имаме нужда от такива стаи, които да напомнят, че сме били способни на висши трептения от специална дума или въпрос, че сме търсили неща и знаци в подредбата на изреченията, че сме били много, дузина,  че не е имало нужда да обясняваме тези знаци един на друг. Едно мълчаливо трептящо множество. Видимо само при специално вглеждане. Търпеливо. Като светещия планктон вечер в морето. Като нощ със спящи светулки. 

Колко пъти, по време на това пътуване, ще си припомням стар език, който съм забравила, ще ми се струва, че чак сега започвам да говоря. И пишейки този текст, ще оставям настрана бъбриви случки, пътища, църкви, дегустации, защото ще ми става все по-ясно, че Грузия е трептение, онова трептение, което Макс, дядото на Мартин,  ни оставя в лаконичните си писма от 1947 година от Ткибули до Берлин, онова трептение, което ще изпълва белите дробове  на Бригите при вдишване и издишване с една особена меланхолия, което ще ни събере всичките заедно и ще ни въодушеви да предприемем това пътуване. Всеки ден ще се изненадваме колко лесно се въодушевяваме и как това не спира. Как една история, извадена от керемиденочервена кутия с писма, ще ни среща с непознати аромати и ще напомня забравени. „Търпението носи рози“. Саквартело. А дали търпението и трептението не са синоними? Дали едното не предполага и не предпоставя другото? Ще продължа да мисля върху това.