Репортаж от едно ходене до Бузлуджа

Голямото безразличие

публукувано в Капитал лайт, 2011

До пролетта на миналата година никога не бях ходила до Бузлуджа. Може би така и нямаше да отида, ако не беше фотографът Никола Михов, на когото дължа това преживяване. Неговата идея беше да  пътуваме заедно с архитект Георги Стоилов – авторът на паметника, който се оказа, че не е стъпвал там от времето на „тържественото откриване” през 1981-а година. Така щях да бъда в компанията на един запален „фен-фотограф” на Бузлуджа като Никола, който беше изчел всичко възможно по темата и на архитекта, който не беше виждал произведението си почти цели 30 години. Стори ми се доста интригуващо.

И така, една студена слънчева утрин запалвам „Хондата”, натоварвам Никола и майка му от „Александър Невски”, взимаме  по път архитект Стоилов от „Московска” и потегляме към Бузлуджа.

Пристигането на върха е особено интересно – виждаме паркиран камион, пълен със железа.  Един мъж реже с оксижен нещо, което е било пластика, изобразяваща развети знамена, както разбираме по-късно. Друг мъж се мотае около камиона. Въобще не се смущават от нашето пристигане. Архитект Стоилов слиза от колата и им казва да спрат. Никола ги пита какво правят и дали имат разрешение и че това е архитектът на паметника. Мъжът продължава да стърже, като промърморва, че има разрешение от общината и да не питаме много. После казва на спътника си – я запиши номера на тая „Хонда”, за всеки случай. Този мъж, който се мотае, идва при мен и ми казва –  вижте, хайде такава ни е държавата, госпожо, ние не от добро сме тук, глад има при нас, няма работа. Аз го питам колко пари ще изкара от това желязо. Той казва около 100 лева.

Гледката на Бузлуджа е наистина впечатляваща –  вижда се 360-градусова панорама.  Освен току-що прясно отрязаните железа на някогашните знамена, ронещия се бетон, около бившия централен вход е пълно с конска тор, паднали букви от химна на Интернационала, боклуци. Огромен графит „FORGET YOUR PAST” над заключените врати. Кристално ясен въздух. Влизаме през страничен прозорец, който Никола е открил. Носим и стол, за да може да се влезе по-лесно, особено архитект Стоилов. Успяваме всички да се вмъкнем. Известно време мълчаливо се разхождаме и никой не говори. И без това трябва да внимаваме къде стъпваме – стълбите са полуразрушени. После попадаме в централната  тържествена зала – кръгла, грамадна, с купол, от който влизат процепи светлина. След като 30-те тона мед, покриващи тавана, са откраднати, в залата влизат разноцветни снопчета светлина, каквато по предварителен план няма. Сега тя прави слънчеви зайчета и си играе с избоденото лице на Тодор Живков, липсващите очи на Георги Димитров и Маркс, разлепена мозайка, неразбираеми вече символи. Само потретът на Дядото – Димитър Благоев – стои непокътнат. Най-интересното е в самия център –  като застанеш там, звукът се удебелява, а като погледнеш нагоре – виждаш блестящи сърп и чук в кръг, заобиколени от надписа „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” – единственото нещо, останало напълно непокътнато от разрухата. Наблюдавам архитект Стоилов. Очаквам да се разгневи на участта, която е сполетяла неговата творба, но той спокойно изучава, разхожда се. „Сега даже е по-въздействащо, както се разпада”, казва. После, докато наблюдава гледката от изтърбушените прозорци, които отдавна ги няма, също съвсем технически отбелязва – „И така по-добре е станало, без прозорци – вижда се цялата панорама много по-ясно, трябваше така да го проектирам на времето”. В думите му няма никаква ирония.

Никола се вълнува и разпитва за всичко –  от какво е вдъхновена идеята за тази невероятна за времето си футуристична конструкция / архитект Стоилов е черпил енергия, оказва се,   от  Римския пантеон и Египетските пирамиди, искал е да направи, първо, нещо коренно различно от паметника на Шипка, който е съвсем близо, второ – да създаде композиция, която „да привлича силата на вселената, една сграда в духа на големите световни паметници на архитектурата”/.

Докато сме вътре и се разхождаме сред развалините, идват разни хора – като нас, вмъкнали се през страничната врата. Една компания, две двойки от Кърджали, решили просто да дойдат на разходка. Никога не са били на Бузлуджа, сега се запознават дори и с архитекта, за тяхно най-голямо учудване. Не мога да отгатна чувствата, с които са влезли и с които разглеждат мястото. Струва ми се, че просто им е било скучно и са се чудили какво да правят този ден. После идва още една компания, две момчета, един мъж. Разминаваме  се мълчаливо с хора, дошли по неясни за мен причини на разходка тук. Това ми е най-силното усещане от Бузлуджа – странната компания от хора, в която се бяхме озовали този пролетен ден. Останало ми е чувството, че съм изпуснала да разбера нещо важно– какво правим заедно тук, хора от четири поколения, в този  разпаднал се храм на една версия на историята.

Другото ми силно усещане е свързано с мен самата – изведнъж си давам сметка, че съм абсолютно безразлична към мястото – не мога и не изпитвам гняв към хората, които са го опустошили, дори към този с оксижена, който ни посреща отвън, не изпитвам и вълнение пред архитектурата и композицията. Не изпитвам абсолютно нищо. Безразлична съм, дълбоко в себе си само регистрирам и наблюдавам. Монументалното не ме вълнува – и неговото разрушаване не ме гневи. После се замислям – колко несигурност има  в мен по отношение на чувствата ми –  сякаш най-трудно е да си призная, че съм безразлична. Не знам дали в корена на тази неспособност да изпитам чувства – и да назова това, което изпитвам – не  стои детският ми пионерски спомен от  мемориалния комплекс Балова шума в Северозападна България, където многократно съм слушала разкази на партизани, без да запомня нищичко от тях. И дали към това не се добавя по-късното усещане, че историята е пълна скука – тя  вече е разказана от определена гледна точка и в нея няма какво ново да се открие. Не знам дали тези чувства се споделят и от други, родени като мен в последната фаза на социализма – в края на 60-те. Но си давам сметка колко по-лесно се споделят гневът или вълнението от безразличието. Но  колко силно, мощно, то седи в мен.

Малко преди да си тръгнем  ядем сирене и хляб, предвидливо подготвени от майката на Никола. Излиза леден вятър, за да ни припомни може би, че стоим на връх, чието турско име значи „ледена буца”.

После слизаме пеша, за да видим един от паметниците в подножието – две факли в юмруци, които стоят непомръднати, като току-що направени. Архитект Стоилов  ги разглежда внимателно, опипва повърхността им и разказва, как авторът навремето смесил бронз и бетон по негова технология и сега, макар да изглежда метална, пластиката е бетонна и металът не може да бъде откраднат. „Само Стою измами бандитите”, казва тихо Стоилов.

Това е последната реплика от това пътуване, която запомням.

Остава ми странното желание да се върна там и да говоря с хората, които се промъкват през страничния вход. Да ги питам за датите им на раждане, за имената на учителките по история, за чиновете, на които са седяли. Може би ще стане по-добър репортаж.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.