Малка колекция за депресията

“Представете си да имаме сто или хиляда Леонардо да Винчи, тази нация ще бъде в една непрекъсната еуфория. Струва ми се, че в този дух трябва да продължава работата” [1].

Думи на Людмила Живкова, казани  през 1979 година пред тогавашния  Комитет за култура

Съвсем наскоро моя позната сподели с мен откровено, че откакто ме познава, се занимавам все с тъжни теми. В думите й се чувстваше недоволство и лек упрек към мен. Това за нея не беше в реда на нещата. Аз малко се ядосах на упрека й. Но се замислих  върху това. Има, наистина, известна настойчивост в заниманията ми с меланхолии и травми. Почти съм се превърнала в колекционер.

Има теми, които човек не си избира сам. Те просто се случват. Аз открих депресията като състояние, преживяване и споделяне в Прага през 90-те. Не знаех къде ми е мястото и  страхът от това нарастваше. Там всички приятели около мен бяха депресирани и свободно говореха за това.  На въпроса – как си? – най-нормалният отговор беше „mam depku”, което означаваше „в малка депресийка съм”. Това беше първото ми откритие – аз не можех да говоря така, дори и да ми се искаше. Сякаш нямах свои думи за това. Това ме интригуваше и същевременно – плашеше. Когато се прибирах в България, на въпроса – как си – казвах – добре, чудесно. Лъжех, не защото исках, а защото нямах думи, с които да изразя това „mam depku”, без да се чувствам виновна.

Мисля, че там някъде осъзнах натрупаните  вина и осъждане към мен самата, когато не се чувствам добре. Мислех, че нещо ми има, че това не е нормално. Един от първите лекари  на това състояние беше чешкият художник Ян Зързави с неговите големи меланхолични картини – бях приласкана от усещането, което той ми даде – че тъгата и депресията са естествени състояния, в които зрее и нещо красиво, но още не знаем кога ще се роди.

Така, без да се усетя, започнах да си правя колекция от неща, места и мисли, които премахват чувството ми на вина от тъгата. Между тях са Истанбул, Куба, музиката на Перголези, стиховете на Иван Пейчев и много други.

Едно от тези неща е  разбирането на  индийския йога психолог Мридула Мишра за депресията като резултат от желанието ни да се освободим от негативните емоции – нещо, което е невъзможно. „Първите емоции, които преживяваме с раждането, са плачът и страхът. Тези негативни емоции остават с нас до последното ни преживяване – смъртта. Така началото и краят на нашия живот са свързани с негативни емоции и ние не можем да ги изхвърлим от личността си.”

Съвсем друго разбиране за депресията ми даде един 25-годишен практикуващ дервиш в Истанбул – град, завладян от особения тип депресия  с името „хюзюн”, така добре описана от Орхан Памук  в „Истанбул. Спомени за един град” („това,  което подхранва  обърнатата навътре душа на Истанбул…хюзюн, в която ние виждаме себе си, хюзюн, която приемаме с достойнство и споделяме като общност….”). „Ти трябва да имаш хюзюн. Защото това е осъзнаването, че си се отделил от бог и че не можеш да бъдеш толкова близо до него, колкото ти се иска. Ти страдаш, защото дори не можеш да страдаш достатъчно от факта, че осъзнаваш това.”, са думи на дервиша Абдурахман.

Аз съм от поколението, възпитавано в „законите на красотата” и „непрекъснатата еуфория”. Когато дойде 89-а,  не очаквах нищо  друго освен еуфорията – бях на 21 и никой не ме беше подготвил за депресията. За това, че когато човек се разделя с нещо, с което е свикнал (било то приятел, място или обществен строй) – идва периодът на тъгата, а ако човек не успее да го изтъгува – идва периодът на депресията. И че и двете състояния са нормални.

“Представете си да имаме сто или хиляда Леонардо да Винчи, тази нация ще бъде в една непрекъсната еуфория. Струва ми се, че в този дух трябва да продължава работата” [2]. Това са думи на Людмила Живкова, казани  през 1979 година пред някогашния  Комитет за култура. Аз тогава съм на 11 години. Представете си сега тази страна, в която идеалът за нормалност е  „непрекъснатата еуфория”, а най-често употребяваната дума е „бодрост”. Представете си тази страна, в която „човек трябва да бъде щастлив” (Ленин), а най-лошото нещо е младите хора „да бъдат оставени сами на себе си да блуждаят или пък да тровят организма си с пиене и празно скитане”[3]. Представете си тази страна, в която всичко, което не е „по законите на красотата” (като например децата с увреждания) изчезва от погледа. Представете си тази страна, в която произведенията на Зигмунд Фройд  ги няма в книжарниците и в университетите, защото се смятат за опасни. (Фройд изобщо не е вярвал, че човешката природа може да се промени и хората да станат по-малко враждебни едни към други. Първото издание на „Въведение в психоанализата”  на български се появява през 1947 година, а следващото – чак след 43 години, през 1990.) 

В тази страна до 1989-а съм живяла аз. Припомням всичко това, защото самата аз забравям към какви идеи и представи за „нормалност” е трябвало да се приспособявам. В тези представи за „нормалност” депресията липсва.

Любопитно е колко бавно това се променя. В края на 2005-а година  разговарях с група студенти от Нов български университет за меланхолията (старото име на депресията) – как я разбират, кога и къде са я преживявали. Оказа се интересно – повечето я бяха преживявали “на запад” като нещо красиво, което съзерцаваш, а  тук, в България – като нещо, което криеш, защото те плаши. Ето какво още казаха те – “Тук не е красиво да си тъжен! Приятелите не ти го позволяват –  постоянно чуваш – айде бе, я се стегни. Меланхолията не е състояние на бедните. Тук се гради и се руши – да съзерцаваш е лукс. Да си тъжен – това е откраднато време.”  Не предполагах, че  толкова много хора  изпитват същото като мен.

Но също любопитно е, че сега, малко преди да напиша този текст, когато питах неколцина приятели и познати за депресията – дали биха споделили с непознати хора своите състояния, една част не се смутиха и приеха. Приятно ми стана.


[1] Цитат от книгата „Детството при социализма”, издание на Център за академични изследвания, 2010

[2] Цитат от книгата „Детството при социализма”, издание на Център за академични изследвания, 2010

[3] Пак там

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.