Вацлав Хавел, благодаря ти

2011, публикувано в Капитал

Човек трябва да мисли дали се държи по този начин само във времето, което му е отредено на този свят, или, под зоркия поглед на вечността, сякаш всички негови действия се записват някъде и се оценяват, сякаш всяко негово действие би могло да се превърне в новина, която да промени хода на вселената.

Вацлав Хавел

За първи път  влязох в президентския дворец на Хавел в Храдчани през 1995-а година, когато парламентарна делегация от България беше  в Прага, а аз като журналист от българската редакция на радио «Свободна Европа» отразявах събитието за новините. Съвсем обикновено събитие, от което не си спомням нищо, освен сградата, която след това щях да посещавам много пъти по различни поводи. Може би това беше първият ми сблъсък с въпроса – как идеите на един човек променят мястото, което обитава?

Мисля, че вглеждането в Хавел дава отговор на този въпрос. Защото ако има нещо, което кара всички ни по някакъв начин да обичаме Хавел, то е, че той успя да живее според принципите си и да промени местата според идеите си.  Хавел просто успя – той беше себе си през цялото време.

През годините събирах различни детайли за неговия живот, впечатлявах се от размаха му, биографията му, човещината му.  Четях критиките в чешката преса за него. Няма друг политик, за който чехите толкова да се вълнуваха – за здравето му, операциите му, младата му втора съпруга Дагмар, пътуванията. Често чувах гласа му по радиото в традиционните му обръщения от резиденцията в Лани докато съм на гости у приятели. Хавел беше присъствие, което не смущаваше домашния уют на къщите. За мен това беше абсолютно непознато и ново усещане. Мисля, че завиждах заради това на чешките си приятели. Това са моментите, в които осъзнавах колко различни истории имаме.

Но това беше и нещото, заради което Хавел беше критикуван често –  като последният президент от «бащински тип» в старата патриархална традиция, водеща началото си от Първата чехословашка република през 1918 година и първия президент Томаш Масарик – институция,  от която една «стандартна  модерна демокрация» вече няма нужда. Част от критиците на Хавел дори казваха, че той вероятно е трябвало да се роди през 18-ти век.

Много от идеитe на Хавел никога не се осъществиха и си останаха спорни – като идеята за «неполитическата» политика в противовес на класическата политика, правена от партиите.  Или идеята му за централноевропейската идентичност, която той противопоставяше на източноевропейската. Всъщност като българи, това би трябвало да ни интересува. Британският писател Тимоти Гартън Аш още през 1986 г. анализира речите на Хавел и открива, че понятието «източноевропейски» се използва в негативен или неутрален контекст, докато понятието «централноевропейски» – като нещо позитивно, което винаги е било западно по своята същност – рационално, хуманистично, скептично, толерантно.

 Впечатляваха ме още категоричните му позиции в моменти, когато обществото изглеждаше разколебано в ценностите на западната демокрация. През 1999-а година беше единственият чешки политик, който категорично застана на страната на НАТО и призова за бомбардировките над Югославия. През 1998 г. той каза във Вашингтон: „Обичам Америка. Винаги, когато идвам тук, се вдъхновявам.“

Впечатляваше ме още неговата ясна позиция – това, че ние сме свободни, ни задължава да мислим за тези, които не са. Именно от такава позиция той стана моралният инициатор на създадения през 2003-а година Международен комитет за демокрация в Куба.

Но може би не това е най-важното в случая, когато мислим и си спомняме Хавел.

Хавел ни остави въпроси, остави ни думи, върху които да мислим. Въпросът, който му дължим и който той в продължение на години задаваше, за да провокира сънародниците си, беше – каква е целта на прехода – да направи хората по-богати или да ги направи по-добри?

Всеки от нас сигурно много пъти е променял личния си отговор на този въпрос, за мнозина той  сигурно няма смисъл.  Спомням си разгорещените спорове в редакцията в Прага за това. Но настойчивостта, с която Хавел го задаваше, е удивителна. Хавел ни напомняше, че думите, личните ни утопии, желания – всичко човешко има и продължава да има смисъл. Иска ми се да му благодаря за това.

Не е случаен и фактът може би, че чешкият вестник «Хосподарске новини» избра да се сбогува сега с него с други думи – «Любовта и истината ще победят лъжите и омразата» – крилатата фраза от  Вацлавске намести на 17 ноември1989-а година, която зареди с оптимизъм, морална енергия и патос революциите и движенията в цяла Източна Европа. Може би днес се питаме дали този романтичен ореол  и дали този идеализъм беше нужен и дали именно той не натовари прехода с невъзможни очаквания. Но историята се движи от емоции и Хавел като никой друг умееше да улавя духа на времето в думи, които излизаха от сърцето му.

Именно усещането за време и нашето присъствие във времето са други силни думи, които Хавел ни оставя. В едно от прословутите си отворени писма до комунистическия чехословашки президент Густав Хусак дисидентът Вацлав Хавел пише: „Малко по малко загубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое кога се е случило, кое е било преди, кое – по-късно, и чувството, че всъщност е все тая, ни задушава.“ През 1989 г. вече по-оптимистично Хавел казва: „Времето отново става видимо, сякаш отново се включваме в историята.“ През 2003-а, след като се беше срещнал със смъртта, той написа: «Човек трябва да мисли дали се държи по този начин само във времето, което му е отредено на този свят, или, под зоркия поглед на вечността, сякаш всички негови действия се записват някъде и се оценяват, сякаш всяко негово действие би могло да се превърне в новина, която да промени хода на вселената.”

Впечатляващ е начинът, по който започва животът на Хавел.

«Ваше благородие“ е първото обръщение  в неговия живот. 
Така се обръщат към малкия Вацлав в първите картички по повод неговото раждане. Хавел се ражда в понеделник, 5 октомври 1936 г., в частната болница на доктор Заборски на улица „Лондонска“ в Прага, заобиколен от гувернантки, семейни приятели, роднини. За неговото раждане научава и се грижи дори и тогавашният пражки кмет. Родителите на Хавел вярвали, че образите, запечатани на фотохартия, имат голямо значение и първите дни и месеци на малкия Веноушек са старателно запечатани в множество черно-бели снимки. 
Любовта и грижите, с които е заобиколен, са  огромни.

Не знам дали има нещо вярно в това, че човек цял живот излъчва любовта, която е получил в първите си години. Но любовта, с която светът изпраща Хавел днес, ме кара да се върна назад към тази история. Иска ми се да му кажа своето скромно българско «благодаря».

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.