Бялата рокля на баба от Бела Речка

  Текстът е част от книгата „Моята булчинска рокля“ ( 2020, издателство Колибри, съставител Жанина Драгостинова)

Диана Иванова

Баба ми Ванка(вляво), с майка ми на ръце, дядо Димчо, прабаба ми Мина, Горна Бела Речка, 30те години на ХХ век

…Моята сватба се случи преди няколко години, когато станах на 49. В Германия. Сестра ми уши една чудесна лека лятна рокля от бяла батиста, която си купих в Бон с идеята да мога да я нося след това и по други поводи. Беше хубава и топла лятна вечер, на брега на Рейн, на острова Графенфелд. Месец преди самия ден на сватбата си дадох сметка, че не съм виждала булчински снимки нито на мама, нито на някоя от бабите ми. Това неочаквано ме развълнува. Прерових отново паметта си. Върнах се към стари разкази…

…След смъртта на мама, татко ни разказа как  се оженили. Запознали се на танци в Боровци, където мама била учителка, харесали се и решили, че искат да живеят заедно. Мама обявила на баба и дядо в Криводол, че ще дойдат с татко заедно на вечеря, той да поиска ръката на мама. Цялото семейство ги очаквало, баба и дядо живеели с вуйчо, брата на мама, и вуйна. Седнали на масата, хапнали, както е традицията и след това татко казал за какво е дошъл. Баба Ванка тогава неочаквано се разплакала, помолила ги да не бързат, да помислят още малко, да отложат за друг път. Татко обаче казал, че е дошъл тази вечер, за да си тръгне с мама и няма какво повече да мисли и че друг път просто няма да дойде. Мама се обърнала към баба Ванка и й казала, че винаги е  слушала нейните думи, но този път няма да го направи, защото обича Иван и тръгва с него. Така двамата напуснали къщата, отишли в дома на татко на другия край на селото и на следващия ден подписали, а мама, разбира се, не била с булчинска рокля. Нямало време. Никой не направил снимка от сватбата. Десет години по-късно се появила сестра ми, малко по-късно и аз…Пазя брачното им свидетелство, като скъпа снимка.

…Когато преди години сестра ми се разведе, ходеше на нещо като билко-терапия при една жена, с която разговаряха много за миналото и за родовите истории. От нея дойде импулса да питаме за любовта в нашия род и така научихме, първо сестра ми, после аз, историята за бялата рокля на баба Ванка.

…Когато през 1995 година заминах да работя в Прага, единственият човек от близките ми, който не се зарадва, беше баба ми Ванка. Пред мен тя не каза нищо, но на мама (лека им пръст и на двете) беше задала въпроса: ”Толко ли не можа да си намери работа в София, та отиде чак в Прага?” Тогава аз се усмихвах  снизходително, но тази реплика  никога не ме напусна, напротив, а  годините, смъртта и на двете, спомените за други верни нейни думи, я превърнаха  в нещо далеч  по-сериозно и значещо, пълно с някакъв над-родов смисъл, който не можех да разбера.

…През 2000та година в главата ми  за първи път се   появи желанието да се върна от Прага в България. Това е тема на друг текст, споменавам го тук просто като факт, защото той беше свързан с натрапчивата и ясна идея, че моето връщане е възможно само и единствено през “тяхното” място – мястото, в което са родени баба Ванка и мама, селцето Бела речка. Мястото на любовта от моето лятно детство – с миризми на мед, козе сирене, пръстен под, каци, пресято брашно, втасали питки, мекици и китеници. Къща с прозорци, които се отварят навън и врати, които се затварят само с райбер.

Когато взех  самото решение за връщане, за първи път сънувах баба  Ванка. Беше изненадващ сън – сънувах, че сме заедно в един микробус, обикаляме Ню Йорк и аз й показвам града, пред който тя мълчаливо възклицава. Имаше някакво спокойствие в този сън, някаква безмълвна радост. В съня баба не говореше, но седеше до мен и мълчаливо одобряваше общото ни пътуване. Изпитах особено облекчение след това, имах чувството, че баба  най-после ми дава своята благословия, където и да съм.

От баба Ванка са ми останали и други мълчаливи подаръци.  Например – личният светец-закрилник Свети Трифон. Баба “хванала светеца”, за да ме закриля   (била съм студентка в Университета) – тайна, за която  не разбрах много, всъщност – почти нищо. Но това е силна традиция, има я и до ден днешен, в Северозападна България.  Мама  съобщи факта, при  гостуване в София, малко след един 14 февруари, че Свети Трифон вече е мой личен светец, със спокойствието и любовта, с които казваше неща като “купила съм ти родопски одеяла, в цветовете, които обичаш- жълто и кафяво”.

… Дядо Димчо, един от тримата синове на Младен(Дено), основателя на големия и богат Денов род, с воденица, земи и гори в Бела Речка, почина рано, била съм много малка тогава, в първи клас. Помня бегло походката и лицето му, най-вече от фотографии…Помня  след това баба винаги сама. Та историята за булчинската рокля на баба е следната. Дядо се бил сгодил за друга жена, също на име Ивана, но месец преди сватбата, развалил годежа и взел баба ми Ивана. Всичко било вече готово, и чеиза, и  роклята на булката. Тъй като нямало време да се шие нова рокля, дали на баба ми готовата рокля, на другата Ивана. Тя, за разлика от баба, била висока жена, с широки рамене и на сватбата баба изглеждала малко смешно – в рокля, не по неин размер.

…Историята с огромната булчинска рокля на баба Ванка изключително много ме впечатлява, до ден днешен. Чула съм я само веднъж, някак между другото, и дори не съм убедена, че я разказвам правилно, както и че е напълно вярна. По-скоро си я представям – мъничката ми баба Ванка, с бялата рокля, която й е до земята, а ръкавите – като огромни криле, които се опитват да я понесат нанякъде. Или да я защитят. Или да я направят още по-малка. Колко много възможности в една минала история!

Никой не е отбелязал този момент на фотоапарата. В Бела Речка  тогава имало един глухоням фотограф, Иван, но сватбата на баба и дядо я няма. Разглеждала съм много други семейни фотографии, където се вижда разликата във височината между баба и дядо. Търсила съм усмивката на баба. Няма я. На старите родови фотографии никой не се усмихва.

….Пазя една друга фотография, която ми напомня историята на баба. Фотографията стои в стара красива дъбова рамка в нашата къща в Бела Речка. На нея се вижда моят прадядо, бащата на баба, Иван Горанов, с втората си жена, Мина, майката на баба, моята прабаба. Лицето на Иван Горанов е ясно, вижда се добре загладеният му мустак, очите, ясният поглед. Лицето на прабаба ми Мина е пълна противоположност – сякаш нарочно импресионистично замъглено, очите й се губят, чертите почти не се виждат. Сякаш нейният образ е бил нарисуван върху образа на друга жена, и сякаш художникът върху фотографията не е имал време да сложи финалните контури. Винаги се замислям върху тази фотография, когато минавам покрай нея.

Прабаба ми Мина и прадядо ми Иван Горанови, Горна Бела Речка

Прадядо ми Дено, който дава име на целия голям Белоречки род, умира през 1947 година. Струва ми се, че си е отишъл в тъга – да имаш воденица вече не  било предимство, а синовете му се били разпръснали в две села, където скоро щели да загубят всички животни и имоти. Дядо Димчо, например, който се изселва в Криводол,  отказва до последно да  влезе в ТКЗС-то, единствен се опъва, но на майка ми, която тогава, през 50те е съвсем млада дружинна ръководителка в Боровци, й възлагат поръчение от местния Комсомол да му въздейства и да го вразуми. Иначе  ще я уволнят от работа. Дядо се съгласява.

Мама и татко се женят на 11 юни 1956-а година. Не знам дали дядо вече е бил влязъл в ТКЗСто или това е станало после. Кое било първо – тайната сватба на мама без одобрението на баба или трудното съгласие на дядо да си даде животните? Защо онази вечер, когато баба се разплаква, а мама тръгва с татко, дядо не казва нищо?

Всичко това са парчета истории, които аз сглобявам сега. Имам свободата на въображението си да ги подреждам, както си искам. Смъртта и мълчанията в нашия род ми пречат да ги подредя така, както са били. Израснала съм сред  недомлъвки, радостни пощипвания по бузата, женски шушукания, безкрайни и напевни. Спомням си любовта във всичко това, съчетана с някаква особена неловкост, която дълго не ме е напускала – дали любовта е в неизразеното и кое тогава може да се изразява и трябва да се изразява?

Понякога наричам детството си “потулено” – потулено от тази версия на любовта, която ме е заобикаляла на всяка крачка, защитавала срещу истините в живота, като големите ръкави от сватбената рокля на баба – не знаеш дали те пазят или те правят по-малък. Виждам в това някаква особена съдба на много мои връстници, родени в крайната фаза на социализма – любовта е “потулила” част от нас, превърнала се е в сянка, закриваща от нас истините на голямото време. Понякога си представям как вървим през света, като полумесеци, които никога не се изпълват до цяла луна. Пълни сме с любов, но ни липсва историята.

…Докато пиша тези редове в Бон, зад мен, зад креслото в дневната, облегнат на стената е портрет на баба. Той винаги е с мен. Чернобяла фотография от 20те години от Бела Речка, чието добро качество позволяваше да бъде десетократно увеличена. Две жени, облечени с бели ризи с ръкави от свила, празнични черни престилки с бродерия. Баба е почти с глава по-ниска от другата напълно непозната жена. Погледите  им са втренчени в снимащия, лицата сериозни, даже строги. Баба е с дребни обици, изглеждат перлени, и няколко сребърни гривни на дясната ръка. Зад двете се виждат дървета, сякаш фотографът не е намерил друг подходящ фон и е направил студиото си в гората. Този контраст между подчертано елегантния вид на двете жени, сериозността им и  сетивността на гората създава някакво особено напрежение при наблюдението на фотографията. Мога да стоя понякога часове така. Можем дълго да се гледаме така с баба.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.