От триумфа към травмата

Разговори за психическите следи върху всички нас,
нанесени от тайните служби

  Това са серия текстове, повечето разговори, които започнах вероятно като опит да се справя със собствената си безпомощност – убедеността ми през годините, че отварянето на досиетата на ДС ще придвижи нашето общество към справедливост и истина, постепенно намаля…

Провела съм десетки разговори, индивидуални и групови, които и в момента на писане на тези редове ме изпълват с болка и гняв – свидетел съм на повторна травматизация на жертви, на оскърбени и затворени в себе си хора, на мълчание.

Или, казано по друг начин – вече не вярвам, че която и да било комисия и който и да било архив може да е място на истината.

Мисля, че си струва да търсим истината там, където сме забравили, че тя е – в разговора помежду ни.

“От триумфа към травмата” е израз на немския социолог Бернхард Гизен, който описва с него процеса на преход и въобще на заместване в модерния свят на триумфалното митологично обяснение на миналото с травматичната картина на колективно страдание, заместване, в което погледът все повече разпознава не само героите, но много повече отделя място на жертвите.

Част от тези разговори са водени в Берлин през лятото на 2016 г., други в Бон между 2016 и 2018 – и имат за цел през немския опит – достатъчно митологизиран у нас като успешен, за разлика от българския – да внесат малко човещина в начина, по който говорим и осмисляме темата “тайни служби”, нейните жертви и нейните извършители. “Човещината” тук се разбира от мен като споделяне на сложните чувства, които съпътстват неизменно изследването на темата “тайни служби” – безпомощност, гняв, объркване – и като задаване на по-сложни въпроси.

Защо чувството за справедливост не се връща при жертвите дори когато правовата държава е на тяхна страна (както е в Германия)?

Защо отварянето на досиетата на тайните служби и проверката за принадлежност към тях не води автоматично до излекуване на обществото?

Може ли да се говори за травма, нанесена върху семействата и децата на самите извършители?

Как (и дали) e възможен разговор между жертви и извършители, който да придвижи обществото напред? И ако не приемаме себе си в нито една от тези категории – какво правим, за да не помагаме насилието и манипулацията да са водещи?

илюстрации: Галина Иванова

Давам си сметка, че в период на засилващо се връщане към езика на “триумфа” и пропагандата, тези опити за разговор могат да звучат наивно и ненужно. Давам си сметка и за своите собствени ограничения и обременености – за това, че ме вълнуват определени хора и съдби, а други – не. Оставям се да ме води именно вълнението и това е уязвимото ми място. Не го крия.

Това са разговора с хора като мен, родени на друго място и в друго време, които, също като мен, са някъде по пътя между триумфа и травмата.

Текстове, с които ми се иска да подам ръка за още споделяне.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.