Исландия

Няколко разговора и текста от едно пътуване през 2013 година

Млади приятели, влезте в политиката, времето на НПО отмина…

разговор с Йон Гнар, Рейкявик

Попадам в Исландия случайно това лято – на гости на добър приятел, който е на работа там. И в рамките на две седмици съм провокирана от това колко млади мислещи хора в Исландия са се включили в активната промяна на страната си след финансовия колапс през 2008 година. С Йон Гнар ме среща случайността през първия ден на престоя ми в Рейкявик. С двама приятели фотографи разглеждаме сградата на кметството, където предстои да се открие изложбата „Gey Greenland”. След малко пристига кметът и аз изведнъж решавам, че трябва да пробвам да говоря с него. Толкова съм чела за най-екстравагантния и шантав кмет в света, който през 2010 г. с дузина приятели музиканти и актьори основава The Best Party и печели изборите след финансовия колапс на страната, че не мога да си представя да не опитам… Оказва се лесно. След няколко дни съм в кабинета на Йон Гнар, където разговорът започва първо от времето – за това, че няма истинско лято и истинска зима, просто всичко е сиво и дъждовно, и студено.Това, което ме изненадва в Йон и което не съм прочела за него никъде, са две неща – той не е случаен човек, обрал протестния вот на избирателите, а човек, мислил по въпросите на справедливостта и обществения договор от дете, и човек, който знае какво да предложи като алтернатива. Второто, което ме изненадва, е, че той следи ситуацията в България, знае за протестите и след разговора живо ме разпитва за всичко, което става у нас. Има и трето – историята на баща му, но за това – в разговора по-долу.

– Как така влязохте в политиката, как се решихте?

– Сложно е. Например, с нашата партия хората често правят заключението, че става дума за чист късмет, но това не е така. Случаят е друг. Аз самият дълго време изследвах различни политически движения, неправителствени организации и други групи, занимавах се с тях, за да разбера кое работи и кое не, така че The Best Party е резултат на това търсене. В началото, тъй като The Best Party беше феномен и спечели уникална победа, много хора очакваха тя малко след това да се разпадне, да се спука като голям балон, а ние да започнем да се боричкаме помежду си или пък някой да подаде оставка и така нататък… Но от шестимата души, които бяха избрани в градския съвет, никой не напусна партията и всъщност тя се справи доста добре (The Best Party има мнозинство в градския съвет със своите 15 души и управлява в коалиция със социалдемократическата партия – б.а.). Един член напусна, защото отиде на парламентарни избори и сега е депутат, но нещата вървят. Има усещане за стабилност. А преди това никой от нас нямаше политически опит. Ние не бяхме активни в нито една политическа партия или движение. Всички идваме, малко или много, от творческия сектор. Аз съм актьор и писател. Има още няколко писатели. Но повечето хора са музиканти от исландската музикална сцена. Например, Ейнер, който беше номер 2 в листите, е музикант от Sugarcubs, моят политически съветник е бас-китарист в хеви-метал банда.  

– И ако се върнем назад във времето, когато сте взели сериозното решение да основете тази партия, каква беше основната ви мотивация, какво ви провокира най-силно?

Разбира се, има известни мотиви, които бяха свързани с финансовата криза. Но историята е много по-дълга. Аз винаги съм се интересувал от политика. Израснал съм в доста политическа обстановка. Баща ми силно се интересуваше от политика. Беше дълбоко убеден комунист, от старата школа. Беше член на исландската комунистическа партия, членуваше в асоциация за приятелство между Исландия и СССР. Моите родители винаги ходеха на почивка в България. Не ме взимаха, така че аз не съм бил… Според баща ми, България беше Шангрила, рай. Като дете аз бях под неговото политическо влияние. Той ме окуражаваше да чета различни книги. Когато бях тийнейджър, четях и политически трудове, и политическа поезия. Стана така, че на 14-15, през британската група Crass, открих пънк-музиката и анархизма, който тотално ме въодушеви. Беше нещо, което бях чакал дълго време, нещо, направено специално за мен, така го усещах. И така започнах да чета, моят английски по онова време не беше много добър, а и политическите автори са доста сложни. Първо на исландски прочетох автобиографията на Кропоткин, защото само това успях да намеря. После прочетох Бакунин, чиято критика на марксизма много харесах. И през цялото време, докато четях, мислех и търсех как ще изглежда перфектното общество, където всеки е свободен и щастлив и където на нуждите на всеки е обърнато внимание. И зажаднял за него, започнах да се запознавам с християнския анархизъм на Лев Толстой, прочетох кореспонденцията между него и Ганди, която въодушевява революцията за независимост в Индия. А иначе от съвременните анархисти харесвам Ноам Чомски и Дейвид Гребер. Мисля, че съм анархист по душа, но не защото намирам анархизма за най-добрата идеология, а защото смятам, че просто такава няма. По онова време това, което четях, ме въодушевяваше, но пък изобщо не се интересувах от съвременна политика, не следях новините – не знаех дори името на министър-председателя… Просто не ме интересуваше. Но политическата философия е нещото, което винаги ме е занимавало – опитвах се да разбера марксизма, капитализма… През по-голямата част от живота си изкарвах хляба си като артист в Исландия – а имайте предвид, че това хич не е лесно – ние сме само 350 хиляди души. При нас, ако напишеш книга и тя стане бестселър, това означава, че няколко хиляди души са я купили! Така че, да работиш в творческия сектор, означава, че си зависим от обществено финансиране. И намирането на подобно финансиране е от фундаментално значение, когато човек желае да напише книга или да направи телевизионно предаване. В същото време политиците се отнасят изключително пренебрежително към хората на изкуството. Дори един министър на културата беше казал: ако един писател не може да се изхранва от това, което пише, значи трябва да върши нещо друго. Самият аз преживях тежко момента, когато поради неясни парламентарни причини бюджетът ми за работата по един телевизионен проект бе орязан наполовина… А когато настъпи финансовата криза, се почувствах изключително зле – и не само аз, много исландци бяха фрустрирани и ядосани. Казах си – политиците цял живот се подиграват с моя живот, какво ще стане, ако и аз започна да се подигравам с тях? Те не уважават мен и колегите ми артисти за труда ни, дори ни казаха, че сме паразитите на обществото. Но иначе много обичат да говорят за исландската култура, за исландските ценности, за исландското наследство… Но не правят нищо за изкуствата. А Исландия е известна по света преди всичко с природата си, която политиците искат само да експлоатират, и с изкуството си, което пък не разбират. Последните 20 години, където и да отида по света, като кажа, че съм от Исландия, хората казват – а, Бьорк или пък Sigurros, исландските саги, литературата. Спомням си, когато в началото ние – групата артисти, формирахме политическа партия, някои от опонентите ни казваха: О, това са група артисти, какво могат да направят те?! И тогава си помислих – те не могат да се отнасят така пренебрежително към артистите, защото ние сме хората, които правят тази страна, а не те! Исландия не е финансово предприятие! Не е била и никога няма да бъде! Но ние имаме потенциал в творческия сектор! Творческата енергия – това е бъдещето на Исландия! И смятам, че много избиратели си дадоха сметка за това. И така първоначалната ми идея беше да се намеся сред политиците, да им объркам плановете така, както те объркваха моите… Да им причиня много безсънни нощи така, както те правеха с мен… И много други хора в творческия сектор имаха същите намерения… Чудехме се само как да го направим, че да ни е забавно и същевременно да не обиждаме или засягаме по някакъв начин нормалните хора…. Това се превърна в желязно правило за нас! И така се роди идеята за партията – нарекохме се анархо-сюрреалисти, включвайки в това название креативността, свободата на изразяване, мечтите ни…

– Как баща ви прие това ваше решение да влезете в политиката?

– Баща ми всъщност беше на смъртно легло, беше болен от рак. Аз не обсъждах тази идея с него, а когато тя се осъществи, него вече го нямаше. Но мисля, че той щеше да се зарадва. Избягвах да говоря за политика с баща ми, а той следеше всичко – новини, политика, документални филми. Имаше една серия, мисля, че беше на БиБиСи, за отношенията между Хитлер и Сталин, на когото баща ми бе доста голям почитател. И аз обичах да го дразня и все питах – гледа ли снощи новия сериал за Хитлер и Сталин? А като дете един от най-живите ми спомени – това са караниците между моите родители. Майка ми не споделяше комунистическите възгледи на баща ми, а той, тъй като беше член на комисията за дружба между Исландия и СССР, всеки път, когато сменяха някого от генералните секретари на комунистическата партия, му носеше портрета в рамка. И беше много горд, радваше се, че е получил портрет в паспарту и искаше да го закачи някъде в апартамента, а майка ми казваше – не, няма да го сложим тук на стената, а баща ми протестираше – това е важен подарък за мен, ала майка ми беше непреклонна – не ме интересува, няма да виси тук. Така че всички портрети, събрани от баща ми, висяха в мазето. И когато станах тийнейджър и започнах да пуша, често се криех долу в мазето, заобиколен от всички партийни секретари на Съветския съюз… Мисля, че тези преживявания са ме оформили като личност и може би обясняват анархизма ми.

– Ако се върнем на вашия политически експеримент – хората на изкуството влизат директно в политиката – какво се случи след това? Вие вече три години сте кмет на Рейкявик. Какво променихте?

– Мисля, че изцяло промених разбиранията за това какъв трябва да е човекът, който управлява града. Много хора казват – който дойде след вас, ще има много трудна задача, защото сега хората имат коренно различни очаквания от кмета. Промених изцяло смисъла на длъжността „кмет”. Това се дължи и на моята персона, защото си позволявам да говоря всичко. Освен това, говоря с хората по улиците, в супермаркета, доста съм активен във фейсбук, продължавам да творя като артист, публикувах книга миналата година, преди това – пиеса, а през 2014 г. излиза мое ново заглавие в Германия…Освен това, и останалите членове на The best party продължават да творят…

Тоест – политиката не промени вашите обичайни навици?

– Не, изобщо не. И хората се радват, че могат да ми пишат във фейсбук, да ме питат разни неща. Аз не мога да отговарям на всички, но се опитвам. Понякога ме питат за някакви лични подробности, но друг път има и важни въпроси. Освен това, бидейки на такава позиция във властта, аз избягвам самата думата „власт” и се надявам, че това е като семенце в главите на хората и ще повлияе и на много други, особено на младите, които да видят и за себе си възможност в политиката. Защото като цяло тук, в Исландия, а мисля, че и по света, младите хора не се интересуват от политика, защото „не е яко”, а освен това е пълно с агресия. Ако гледаш дебат между двама политици по телевизията, обикновено или е много скучно, или дискутиращите се държат много враждебно и грубо помежду си. Не мисля, че някое дете, мотаейки се вкъщи и гледайки телевизия, би казало – това е супер, искам да стана политик, като порасна. И заради това се опитах да превърна политиката в по-положително, по-забавно и по-интересно място. Винаги участвам в гей-празника на града, облечен в различни костюми, понякога се държа малко като идиот. Това наистина ми харесва. Понякога казвам глупави неща, като например – какво толкова всички се питат кое е първото – кокошката или яйцето? Естествено, че яйцето е първото – много просто, защото всички знаем, че кокошката идва от яйцето… Точка по въпроса! И хората започват да коментират, някои се питат – този луд ли е или просто е глупав? Но повечето разбират хумора.

– А какво разбрахте, че не можете да промените?

– Моето най-голямо разочарование е финансовото състояние на града. Ние все още се борим с последствията от финансовата криза, а аз бих искал да има повече развлечения и по- красиви неща в града. Бих искал да подобря парковете, зелените площи. Имам доста амбиции и всякакви идеи за целия град, като например този мост (показва малък мост над езерото, което заобикаля сградата на кметството). Иска ми се да го взривя на специална церемония, защото е грозен; и на негово място да изградя нещо красиво, така че хората, като се оженят, да идват тук да се снимат. Не мога да си отговоря на въпроса – защо, когато правиш нещо в центъра на града, то да не е красиво? Но, за съжаление, в момента нямам пари затова, а освен това досега повечето ми битки са били именно заради финансови затруднения и усложнения. Но в този момент трябва да съм реалист. През първите две години онова, което беше много трудно за мен, беше типичната за тук политическа комуникация – липсата на респект и агресията. Като че ли всичко беше целенасочено –опонентите ни бяха груби и безпардонни, като се надяваха, че така ще ни уморят и ще ни принудят да се откажем…

Или са се надявали, че ще станете като тях…

– За нас беше изключително важно да не станем като тях, защото основна наша ценност е ненасилствената комуникация. На липсата на най-елементарно уважение ние не бихме отговорили със същото! Така например, в общинския съвет представител на малцинството – на консервативната партия, ни нарече „образ на злото”, а към мен директно се обърна с думите „некадърен, безпросветен човек” и прочее обиди. И, разбира се, аз много се ядосах и си помислих – за какъв се мисли този и как може да ме съди?! Но когато взех микрофона, казах: „Вие казахте доста интересни неща за мен, доколкото разбрах, според вас, аз съм глупав. Не съм съгласен с вас. Мисля, че съм доста интелигентен. Дори ми се струва, че съм един от най-интелигентните хора, които самият аз някога съм срещал. Но това е демокрацията, има различни мнения. Разбирам, че не ме цените високо и сигурно имате причини. Искам да ви кажа обаче, че аз не мисля същото за вас – знам какво правите, смятам, че вършите добри неща и че можете да правите нещата далеч по-добре от това, което направихте тук на този подиум”. Това, което казах, наистина прикова вниманието, защото никой не очакваше подобно нещо. Засраменият беше той. Почервеня целият. Ние в групата се подкрепяме през цялото време в тази ненасилствена комуникация и когато някой е нападнат, се срещаме и говорим – даваме израз на гнева си, учим се, тренираме. И наистина, ние в действителност уважаваме тези хора.

– Какъв би бил вашият съвет към младите и съзидателни българи, които са отчаяни от своите политици и искат промяна?

– Моят съвет би бил – създайте алтернатива и опитайте. Няма значение, ако се провалите, провалете се отново и по по-добър начин. Но просто опитвайте. Въвлечете се в политиката. Мисля, че по някакъв начин времето на неправителствените организации отминава… За мен това стана видимо с движението „Окупирай Уолстрийт”. Това, от което имаме нужда във всяко демократично общество, е по-здравословна комуникация. Затова бих препоръчал на хората – започнете да създавате политически партии и влезте директно в политиката. Защото това, струва ми се, има най-голям ефект. Мисля, че демокрацията може да научи много от творческия сектор. Най-важното си остава – свободата на словото и човешките права. Иска ми се да видя The Best Party навсякъде по света, защото ние си задаваме въпроса – какво не е наред с демокрацията и как тя може да се подобри. Любопитното е, че ние – The Best Party, макар че сме за демокрация, не сме демократична партия.

– Не сте демократична партия? Какво означава това?

– Това е много интересен факт за нас. Ние сме няколко души, които вземаме решенията. Партията се управлява като компания и в нея няма избори. Няма дори членство. Затова моделът ни е различен от този при демократичните партии. Разбира се, ние изслушваме различни мнения и взимаме решенията си спрямо тях. Но нашият модел е на бизнес-компанията – с мениджър, с борд. Мисля, че този модел може да е от голяма полза за демокрацията – да има партии, които не са демократични, но не са и зло, защото повечето недемократични партии са екстремистки – това са десните радикали. Тъй като ние не сме запазили правата си върху партията, всеки може да започне да действа със своя собствена Best Party. Ние сме организирани малко на принципа на „Анонимните алкохолици”. Дълги години бях като обсебен от изследването на всякакви системи и систематични структури и без да съм алкохолик, останах като запленен от „Анонимните алкохолици” – от това как при тях нещата просто се случват без скандали, без насилие, без лидер. И тези въпроси – как системата може да функционира, без отгоре да се упражнява власт; може ли да има някаква нова култура в политиката, която изцяло да я промени? – всичко това ме занимава непрекъснато… Тук, в Исландия, вероятно ни е много по-лесно, защото нямаме такъв тип проблеми и на такова ниво, каквито ги има в по-големи страни като България, например…Говорил съм с германци, с англичани – и те казват, ако в Лондон комедиен актьор се кандидатира за кмет, ще бъде одран жив. Само месец след кандидатирането му, ще го приемат в болница. Там е много по-брутално.

– Оптимист сте за партията и бъдещето на Рейкявик?

– Зависи. Има дни от седмицата, в които съм оптимист, през останалите – съм нихилист. Обикновено съм нихилист в понеделник… Но принципно вярвам, че като цяло обществото върви към подобрение. Като хора се променяме към по-добро. Вижте човешките права, правата на ЛГБТ-общността… Хората започват все повече да не приемат насилието. Вярвам също, че ще дойде ден, когато на планетата няма да има човек, който да заспива гладен.

Рейкявик, 15 август 2013  

Страницата на Йон Гнар във фейсбук:

https://www.facebook.com/pages/Jón-Gnarr/244993732224805?fref=ts

Типичен исландски пейзаж

Можем да действаме и тогава, когато няма решения

Исландия. Dreamland

Книгата на Андри Магнасон е първото нещо, което виждам в апартамента на моя приятел в Рейкявик – „Dreamland”, на английски. Дотогава не знаех нищо за автора. Книгата се превръща в моя пътеводител по време на престоя ми в Исландия. След няколко мейла с Андри успяваме да се срещнем в едно от любимите му места на старото пристанище в Рейкявик – Kaffivagninn – традиционно място за среща на работници и местни хора. Времето е студено, пием вода и кафе. Андри е ведър, усмихнат и много любопитен за България. Андри Магнасон е легендарно име в Исландия. Книгата му „Dreamland” се появява на пазара през 2006 г., малко преди финансовия колапс на страната през 2008 г., и се превръща в бестселър с 18 хиляди продадени екземпляра (което „Ню Йорк Таймс” сравнява като мащаб с хипотетичните 18 милиона, продадени в САЩ). Магнасон поставя под въпрос мегаплановете на исландското правителство да строи металургични мастодонти за преработка на алуминий в едни от най-недостъпните и красиви райони на страната, използвайки евтините природни ресурси и евтиното производство на ток в Исландия. Кой всъщност притежава природните ресурси на планетата? Хората? Правителството? Икономическите гиганти? Дали желанието да живееш сред красива природа противоречи на желанието за икономически растеж? Внимателният анализ на глобалната икономика на производство на алуминий, неочакваните паралели, чувството за хумор, тънките наблюдения върху националната психика, искреният му оптимизъм, че Исландия има друго бъдеще, превръщат книгата в четиво, което събужда желанието на цяло едно поколение да се бори за това бъдеще. И от нищото в Исландия се раждат нови политически партии. Рейкявик става първият град в света, управляван от актьори и рокмузиканти.

Разговор с Андри Магнасон

– Какво се случи след публикуването на книгата? Тя успя ли да спре проектите за алуминиевите заводи?

– Изглежда, че засега успя да спре един от тези проекти. Трябваше да се построи голям завод на южния бряг на Исландия и мисля, че, благодарение на книгата, имаше публично обсъждане и гласуване и проектът не беше одобрен. След това правителството започна проектирането на друг завод в друг град, но след световната криза и покачването на цените работата им върви по-трудно.

– Когато четох книгата, имах усещането, че можете да направите продължение…

– Да, може да се направи „Dreamland” – част втора. Но сега работя по нещо друго. И тъкмо днес моя нова книга излиза от печат. Това е приказка за деца, става дума за един цар, който е завладял планетата и е много разтревожен, че не може да завладее и времето… Между другото, и преди „Dreamland” имах своите успехи като автор – имам една стихосбирка – „Lovestar”, която стана бестселър, една от моите пиеси беше поставена в националния театър и спечели една от исландските награди за литература, така че с „Dreamland” притесненията ми бяха да не стана непопулярен (смее се… ). Но книгата се превърна в бестселър и успехът беше изненада, защото читателите не знаеха като какъв точно да ме определят – не бях политически ангажиран с нито една партия и заради това не можех да бъда поставен нито вляво, нито вдясно. Това, което ме провокира да пиша, бе, че политиците се опитваха да запушат устата на журналистите и учените, които се противопоставяха на мащабните им планове за производство на алуминий. Критиката ми в книгата е почти изцяло от позициите на дясното. Пиша от перспективата на Фридрих Хайек, който свързва социалното планиране с агресията и съпротивата. Използвам идеята, че икономиката развива идеи, ако хората са й позволили да го направи, след като самите те са участвали в създаването на идеи и ценности. В такъв случай как може да се очаква, че един политик ще има отговорите на всички икономически въпроси? Тук стои и проблемът с креативността – тогава имаше безкрайно много възможности и безкрайно много идеи, които политиката на правителството се опитваше да унищожи… А още по-тъжното беше, че хората някак смятаха, че трябва да жертваме природата си. Защо?

– За мен беше много интересно да чета книгата ви в момент, когато България се намира в ситуация на протести, момент, в който отново осъзнаваме свързаността на сегашната власт със старото комунистическо мислене. Винаги съм смятала, че ограничаването на свободата на мислене и говорене може да се случи само в страни като България. Но ето, че подобно нещо става и в страна като Исландия; и именно това ме заинтригува. Другото интересно нещо беше, че докато четях книгата, британските тайни служби принудиха вестник „Гардиън” да унищожи информацията, предадена му от Едуард Сноудън… А това също бе нещо, което смятах за невъзможно в една демократична страна… Подлагам на съмнение и себе си, която възприемам като десен, либертариански мислещ човек, но която живее като лява, имайки предвид това, което правя и в което вярвам – доброволчеството, помощта за старите хора и така нататък. Но не бих определила себе си като лява, защото за мен в България лявото е свързано все още с комунистическата партия. Така че понякога си давам сметка, че ни липсват думи, за да опишем това, което се случва – като че ли понятията, с които самата аз боравя, са недостатъчни и остарели.

– О, да. Това тук, в Исландия, се наблюдава още по-ясно и по-категорично. Тук това, което се случи, когато падна Берлинската стена, бе, че левите загубиха езика си. Те загубиха част от автентичността си в икономически, в политически и в идеологически смисъл – всичко тръгна да върви все по-вдясно. Всички леви аргументи отпаднаха, сякаш имаше консенсус как да се върви напред. Но когато настъпи финансовата криза, тогава десните загубиха своя език и изведнъж се отвори голяма пропаст – в университета продължаваха да преподават неща, които току-що се бяха сгромолясали пред очите ни. Трябваше ни време да осъзнаем какво общество се създава пред очите ни. Ние никога не сме имали ляв режим. Левите се провалиха с това, че казваха, че всички трябва да имат по-високи заплати, ала същото се случи после и с десните, чийто модел на действие се оказа напълно нереалистичен. Правителството, което дойде междувременно, също не можа да се справи. И въпреки своята идеология, трябваше да се съобразява с реалността и да следва МВФ… (От 2008 г. до 2011 г. Исландия следва финансова програма, съгласувана с МВФ – б.а.). И тъй като управляващите постоянно правеха компромиси, левите се разделиха на множество групи и правителството остана само с 11 процента подкрепа. Тогава старите консервативни партии се обединиха и левите отново загубиха изборите. А освен това, имаше и много популизъм – левите казваха: ние ще премахнем финансовото бреме, давайки си сметка, че не могат да го направят, ала просто обещаваха…И затова днес на дневен ред отново са старите десни партии, но и това ще се промени…

– В този смисъл, как оценявате експеримента с The best party – партията, която успя да спечели изборите за кмет на Рейкявик и вече три години управлява града?

– Това е много добър опит. Като цяло бяхме свикнали да мислим – артистите, хората на изкуството не са рационални. Това са разни луди рокендрол-банди, комедийни актьори, архитекти, писатели… Но човек трябва да се замисли – какво е нужно, за да се постави пиеса в голям театър? Трябва да има визия, идея, сценарий, план… И трябва по всичките тези неща да се работи заедно с техници, актьори, сценографи. И трябва всички те заедно да предадат всички тези неща на публиката… а освен това 9 месеца предварително трябва да се обяви в кой ден и в кой час ще има премиера и да се даде дума, че това ще се изпълни! Защо при това положение да се смята, че на човека на изкуството не може да се разчита? Защо се приема, че артистът не може да управлява един град, например? Защо се вярва повече на един адвокат? И най-вече – защо хората се изненадват, че артистите се справят доста добре с управата на града?! Хората на изкуството си имат своето ноу хау, знаят как да работят с пари доста добре, как да пестят – да използват всяко пени и да дават от себе си много повече, отколкото получават. Докато при политиците е обратното – те взимат повече, отколкото дават. В момента в управата на града участва музикант, който за три месеца е обиколил над 20 страни с цялото си сценично оборудване, продавайки предварително всички билети за концерта си… Това е човек, който знае как да работи. И защо тази култура на работа да не се възприеме от всички, които се стремят да станат част от управлението на града? И не на последно място – хората на изкуството са скромни. А вижте нашия нов министър-председател – Сигмундур Гунлаугсон, който претендира да знае всичко, без някога да е бил министър-председател! (Новият министър-председател от консервативната Прогресивна партия Сигмундур Гунлаугсон е на 38 години и е най-младият премиер в историята на Исландия – б.а.) Гунлаугсон никога не е имал истинска професия – бил е в парламента и това е всичко, което има като професионален опит. Той никога не е ръководил нещо голямо, като театър, например, но той смята, че знае всички отговори и затова се ядосва на журналистите, когато му задават критични въпроси. Докато кметът Йон Гнар (комедиен актьор от новата Best Party – б.а.) казва директно: „Извинявайте, никога не съм бил кмет, това ми е за първи път и не знам какво да ви отговоря, но ще питам, ще събера информация и ще взема решение”. Това е скромна и отговорна позиция, докато досегашната политическа култура основно се състои в това да претендираш, че знаеш всичко, и ако допуснеш грешка, до последно да отричаш, че е твоя.

– Как вашата книга и обстоятелството, че в момента Рейкявик има кмет от съвсем нова партия и с нова култура, влияят на младите хора в Исландия, станаха ли те по-активни политически?

– Това, което наблюдаваме, е, че изключително много нарасна активизмът сред младите. Всичко започна през 2000 г., когато имаше масови протести срещу прекаленото застрояване с водни централи. Десетилетия преди това не бяхме виждали подобен активизъм. До тогава традиционната реакция беше – вие, ако сте против, значи сте срещу прогреса, срещу отварянето на нови работни места. Ала изведнъж се появиха нов тип противници, които имаха икономически опит. Един от този тип противници бе фирма за компютърни игри, която в момента е най-голямата в Исландия. Оттам знаеха, че са открили 300 нови работни места, без да разрушават околната среда, и заради това направиха дебата за околната среда по-аргументиран и автентичен. Имайте предвид, че другият тип противници бяха университетските преподаватели и хората от творческия сектор, на които управляващите категорично твърдяха, че нямат вяра. А едно от основните послания в моята книга „Dreamland“ е именно вярата в творческия потенциал, в това, че можем да действаме и тогава, когато няма видими решения. По онова време срещу застрояването застанаха много хора на изкуствата, като Бьорк, например. И всички ние се фокусирахме върху стартирането на нови малки бизнес проекти – в сферата на туризма, дизайна. За нас това беше лицето на новата икономика. Ние искахме хората да повярват, че малките компании могат да се развиват и да растат. А когато настъпи финансовата криза и правителството не можа да построи комбината си за производство на алуминий, между творческия сектор, университетските преподаватели, малките предприемачи и природозащитните организации вече имаше създадени връзки. Това беше голяма мрежа от независими организации и личности, които, от една страна, протестираха в центъра на града с искане за оставка на правителството, а от друга – бяха активни при създаването на нови работни места и при откриването на нови възможности. Така се появи Министерство на идеите – една изоставена електроцентрала, която се превърна в място за срещи между дизайнери и университетски преподаватели. И когато масово големите компании започнаха да уволняват, артистичните мрежи можеха да поемат останалите без работа, така че те да запазят своята идентичност и същевременно да развиват свои собствени идеи. Смятам, че това облекчи кризата – от хората, които познавам, много повече спечелиха от кризата, развивайки някаква своя нова идея, отколкото загубиха или просто напуснаха страната. Това беше много здравословен активизъм, не просто някаква активност, при която се поставят изисквания и се настоява за определени неща, които правителството не може да направи поради липса на ресурси, корупция или нещо друго. В този смисъл, кризата донесе едно много интересно и изпълнено с оптимизъм време – хората не просто умърлушено се прибраха по домовете си и зачакаха нещо да се случи, а поеха отговорност за себе си и започнаха да търсят нови възможности. В този смисъл, моята книга служеше като наръчник за идеи. Тя допадна на много на хората от бизнеса. Чувал съм и за хора, развили свои идеи от нея, като например такива, черпили вдъхновение от описаните от мен умиращи ферми. В „Dreamland“ не пиша само за природа и за икономика, но и за идеите, които ни управляват. В крайна сметка, „Dreamland“ се роди от няколко публични лекции, изнесени пред коренно различна аудитория – студенти, бизнесмени, пишещи.  

Август 2013, Рейкявик

Dreamland

Nostalgia de la luz

Исландски записки

Първата исландска дума в тефтера ми – sjondeildarhringur. Записва ми я нашият нов приятел, чилиец, с български корени – дядо, емигрирал в Чили в края на 40-те години на миналия век. Думата означава хоризонт и буквално преведена означава „кръгът, който разделя погледа“.

В Исландия хоризонтът е едно от най-удивителните неща. Имам усещането, че се уча отново да гледам. Когато има слънце и времето е ясно, само на 10 минути път извън Рейкявик погледът стига толкова далеч, че изведнъж ти се струва, че ще видиш цялата планета.

В Исландия няма дървета. Могат да се видят брези, иглолистни дървета, но те не са обичайна гледка. Някой ги е посадил. Няма плодни дръвчета. Няма плодове, естествено никнещи, освен боровинки. Това е толкова странно преживяване. Като изречение е едно, но като преживяване е съвсем друго. Просто няма местни плодове. В една екологична ферма–оранжерия единствените места, където растат плодове и зеленчуци, виждаме ягоди и собствениците на фермата свободно разрешават на всеки да яде колкото иска на място, защото е краят на сезона. Официално лятото в Исландия свършва на 18 август, след което започва зимата. Ягодова оргия в Исландия. И после – легнали върху тревата срещу слънцето. Знаеш, че ти се е случило нещо особено, рядко и може да не се повтори.

Другите две исландски думи – vatn (вода) и fiskur (риба). Исландия е благословена с геотермалните си води, с които се отопляват над 90 процента от жилищата. Във всяко жилище – миризмата на сяра от минералната вода, която тече в банята. Можеш да си правиш СПА навсякъде. Странно как тази миризма на сяра ми дава усещане за уют, за домашност. Изважда спомени за семейни посещения в минерални бани, за времето на детска протяжност и отегчение от света на възрастните. Обществените басейни са толкова чисти, има дори персонал, който следи всеки наистина да вземе душ със сапун, преди да отиде към басейна.

Най-силните ни усещания са от вода. Когато пътуваш през Исландия, често погледът се спира от бели облачета, които излизат от земята – това са следите на геотермална активност и наличието или на топлоцентрала, или на някакво находище. Веднъж, разхождайки се около такива облачета, видяхме река, от която излизаше пара – водата беше гореща! Седяхме на мостчето над нея, с якета и шалове – температурата на въздуха беше около 15 градуса, с крака, потопени в горещата река. Наоколо нямаше жива душа. На следващия ден, когато решихме да се върнем и изкъпем в горещата река, ни чакаше изненада – водата беше над 50 градуса, беше станала още по-гореща, не можехме дори да потопим пръст. Така си остана носталгията по горещата река в долината на Рейкянес, между тъмнозелените поляни и светлозелените хълмове с мъх и боровинки и желанието да се върнем и се изкъпем голи в ласкавите й води.

При друго пътуване, на връщане от обиколка до Вик и южната част на Исландия, нашият водач, фотограф, който живее повече от 15 години в страната, ни завежда до изоставен басейн. Местната управа на селцето построила нов геотермален басейн по-близо до жителите, но оставили стария вътре в планината, без да го разрушават. Така ние попадаме в място, до което се стига пеша, прекосявайки една студена река, после каменист път, облачета в далечината, върховете на бледозелени, жълтеникави и кафяви хълмове. Топлата вода на басейна е като сън, благодат, благословия, лек срещу самотата на това диво място, което става все по-студено с изчезването на слънцето. Сами сме, едно семейство с трите си деца е също за известно време с нас.

Мястото напомня изоставена социалистическа съблекалня на физкултурен салон с влажни и леко прогнили пейки, но е толкова чисто, че сравненията спират дотук. Сами сме под небето на Исландия, което в този сезон е светло до полунощ и когато си тръгваме – още по-светло, макар че е полунощ, в едната част на небето – пълната луна. Този хоризонт, който може така да раздели погледа ти, че 

От едната страна да има залез, от другата – пълна луна.

Риба. Най-вкусният бърз чипс – hardfiskur – сушена риба, която се продава на парчета в найлонови пликове или може да се купи от пазарите на грамаж. Не твърде солена, оставя дълъг и приятен вкус в устата. Исландците я ядат обикновено с масло. Ние си носим всеки ден с нас срещу глад и прекалено вглъбяване.

Цветовете на Исландия. Има дни, когато Исландия няма цвят. Няма слънце, облаците са ниско, току над покривите, от магичния хоризонт няма и помен, вали ситен дъжд. Нищо няма цвят, всичко е млечносиво. В такъв ден попадаме в Синята лагуна – може би най-известното по света СПА място – и млечносиният искрящ цвят на водата е в рязък контраст с черното на каменния пейзаж от лава и липсващия хоризонт. Това е Исландия – тогава, когато си мислиш, че няма цвят, те среща ослепително синьо, червено или жълто. Геотермалните води си играят с цветовете и изненадващо те даряват с някакъв нюанс. Същото прави и лавата. Огромни черни полета, докъдето поглед стига, купчини безформена материя, върху които хладнокръвно и любвеобилно се е настанил млечнозелен мъх, на места – психоделично ярък, в отблясъци на жълто, електриково и тюркоазено. Когато погледът се наведе ниско, забелязваш и други цветове – виолетови цветя, рубиненочервено, бяло, смарагденосиньо. Природата се е погрижила да покаже всичките си цветове, но го е направила срамежливо и сякаш само за посветените, които решат да сведат погледа си надолу и да го задържат там.

Другото име на Исландия би било страната на хиляда и една дъга. За две седмици в Исландия почти няма ден да не видим дъга. Понякога – по пет–шест на ден. Водопадите на Исландия са места от приказките. Имам усещането, че онова детско желание – да мина под дъгата, се случва пред очите ми – дъгата понякога е пред мен, зад мен, стават две, после се сменят. И тук природата се е погрижила да покаже всичко, но то става бързо, студ, усещане за скреж по бузите. Дъгата влиза в теб, отразява се във всяка капчица по кожата. Чудесата са естествени, ако не се случват, значи нещо не е наред.

Една вечер в жилището на нашите нови приятели гледаме заедно чилийския филм на Патрицио Гусман Nostalgia de la luz. Тези думи – носталгия към светлината – остават думите, с които описвам спомена си за Исландия. Място, в което искам да се върна заради онази гореща река, заради детското чувство за протяжност на времето и че всичко все още предстои, заради онази самота на хоризонта, в която вероятно виждам не само планетата, но и мен самата.

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.