1968 – София първа настоява за военна интервенция в Прага

Ново международно проучване потвърждава жалката роля на България в кризата

Диана Иванова

България е последната страна, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет /с решение на парламента през 1990- година и по-късно по време на президентска визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997/.
В същото време България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия.
Това потвърждават данните от последния току-що завършил голям международен проект, иницииран от австрийския Болцман институт за изследване на последствията от войната, „Пражката пролет. Международната криза през 1968-а.”*, който проучи за първи път архивите на съветската комунистическа партия в Москва, протоколите от срещите на върха на Варшавския договор. Според проекта /оповестен във Виена през юни 2008/ Тодор Живков е бил най-големият поддържник на идеята за военна интервенция в Прага.  Той е първият, който дава идеята за военна намеса на тайна среща в Москва още на 6 март 1968-а година, 2 дни след като официално цензурата в медиите в Чехословакия е премахната. Тогава Брежнев още се колебае дали политическо решение няма да е по-правилно. Живков споменава идеята за военна намеса. Тя се подема от полския и немския му колега Гомулка и Улбрихт.
Брежнев допуска идеята за военна намеса едва в средата на лятото, след публикуването на манифеста „2000 думи”, който стряска дори някои от реформаторите около Дубчек, но до 13 август продължава да търси политическо решение чрез ултиматуми – например изисква от Дубчек да уволни директорите на телевизията и радиото и министъра на вътрешните работи. Дубчек показва готовност за компромиси, но не прави нищо. Тогава съветската пропаганда използва подготвения предварително план – писмо за „братска помощ”, изпратено от верния до Москва генерален секретар на словашката комунистическа партия  Васил Билак, което е публикувано в деня на инвазията. Братските армии тръгват на помощ на „здравите сили”.

Експериментът да бъде демократизирана комунистическата партия завършва трагично и с това започва дългото сбогуване с идеята за комунизма и с надеждата на западната левица за „комунизъм с човешко лице”.

Всъщност каква точно позиция ще заеме България в очертаващия се конфликт тогава не изглежда толкова очевидно за западните медии. Живков поддържа приятелски отношения с Дубчек след избора му като генерален секретар на партията през януари 1968,  прави две приятелски посещения, заради които дори Файнешъл таймс пише :” Дубчек има широка подкрепа в комунистическия свят, както може да се види от посещението на българския партиен лидер  Тодор Живков.”** Западните медии тогава се двоумят в разпределението на силите в социалистическия лагер – докато всички са наясно, че Югославия и Румъния са срещу Москва, а ГДР и Полша твърдо зад нея, остават съмнения за Унгария и България. Германският Ханделсблат пише на 2 август 1968-а година, че промяната в българското отношение към Чехословакия настъпва през втората половина на юли**.
Според документите и спомените на очевидци, цитирани в проекта на Болцман-институт, това далеч не е така. Още при първата среща през пролетта, българската делегация приема тона, че Дубчек е ревизионист, в страната има контрареволюция и социализмът е под заплаха.
Тази версия на Живков става официална и единствена позиция в България и в българските медии оттогава не може да бъде прочетена друга версия за събитията в Чехословакия.  Това изненадва много чехи и до ден днешен. Известно е прочутото „отворено писмо” на чешките българисти до редакцията на вестник „Литературен фронт”, в което най-известните преводачи на българската литература в Чехословакия изразяват своето безпокойство и обида от тенденциозната информация в българските медии, дори от страна на известни български писатели и научни работници.
По времето на младежкия фестивал в София, който започва на 28 юли 1968, по-малко от месец преди инвазията, в София сериозно се увеличава уплахът, че чехите ще повлият негативно на българската младеж. Взети са мерки най-подозрителните групи да не дойдат изобщо /въвежда се със секретна телеграма изискването за покани/. Медиите говорят през цялото време, че чехословашката делегация се опитвала да отрови атмосферата на фестивала, да популяризира авантюристичните теории за конфликта между поколенията и да свързва социализма с тоталната демокрация и свобода, а Държавна сигурност наблюдава чехите стриктно през цялото време *.

През февруари1969-а година Тодор Павлов предлага в „Отечествен фронт” Световна нобелова награда за мир за окупаторите. През април в интервю за виенския вестник „Die Presse” външният министър Иван Башев оправдава интервенцията като успешен модел, който може да бъде приложен и при други конфликти.
На пресконференция във Виена пак тогава Живков е убеден :” Повярвайте ми, ще минат години, и аз не знам точно колко, но светът ще си спомня великото дело, което извършиха петте страни за щастливото бъдеще на чехословашкия народ.” **

В интервю за чешкото списание  ТYDEN***, днес 81-годишният Ладислав Вацулик, авторът на знаменитите „2000 думи”, които стават  манифест на хората в цяла Чехословакия и символът на 1968-а, казва за първи път нещо, което според него никой досега не е  бил разбрал – че негов пример тогава е бил Махатма Ганди с идеята за ненасилие и ненасилствената съпротива, satyagraha.
Той изказва с прости думи за първи път идеята, че обществото само трябва да говори за това как да бъдат нещата и има силите само да се променя, без насилие.

*Prager Fruehling. Das Internationale Krisenjahr 1968. Veroeffentlichung des Boltzmann-Instituts fuer Kriegsfolgenforschung. 2 Baende.
** архив на радио Свободна Европа, Будапеща
*** 23 юни 2008