1968 – годината на незначителното

Диана Иванова

През 1998 – година, когато светът се вълнуваше от 30-тата годишнина от Пражката пролет, живеех и работех в Прага. Запомнила съм тази година с едно от големите ми лични открития – че липсата на споделени лични истории за преживени големи събития като 1968 ме прави бедна като българка, че липсата на лични истории за 1968 е отдалечило моето поколение от чара на една невероятна година( в която съм се родила), отдалечила ме е и от травмата, и от възторга на времето.
Спомням си как поглъщах с невероятно любопитство историите за промяната през 1968, за Дубчек, за хипитата по улиците на Прага, за любовта. За нахлуването на войските в нощта на 21 август 1968-а, завидното чувство за хумор и единство на нацията, която под командата на няколко радиожурналисти сваля табелките на всички улици, за да обърка окупаторите. За майтапа,  тъгата и драмата след това. За трагедията на Ян Палах. И за усещането, че страната е преживяла моменти на екзалтация, които са белязали историята й, улиците й, моите приятели, съседи. Екзалтация, за която не знаех нищо. Която липсваше в усещането ми за света.
България е последната страна, която се извинява за инвазията (с решение на парламента през 1990- година и по-късно по време на президентска визита в Прага през 1997).
Учудвах се обаче, че  политическият разказ не дава импулс на личните разкази за 1968-а, които да станат част от общото ни усещане за историята, че те си остават удивително малко.

Едно от големите ми открития беше, че  именно личните истории и преживявания на чехите правят от 1968 забележителна година.

1968 е документира детайлно и по минути в чешката историография (вижте например www.totalita.cz). Точно детайлите от всекидневния живот на чехите по време на окупацията стават класика, образец на завиден дух и чувство за хумор, които изненадват самата чешка нация и до днес – графитите по улиците, свалянето на пътните знаци и указателните табелки по улиците, за да се объркат окупаторите…Чешката радиожурналистика е на висота – националното радио първо съобщава за окупацията още през нощта на 20 срещу 21 август и не спира излъчванията си през цялата нощ. “Събудете съседите си и им кажете да си пуснат радиото”, звучи през всеки 15 минути. Именно радиото е героят на Пражките събития, като  късовълновият транзистор става най-търсената вещ. Наскоро един от тогавашните радиоводещи, Бенжамин Курас, си спомни, че “страната де факто е била под ръководството на около стотина недоспали, некъпани и неизбръснати журналисти”**

Друго  болезнено откритие за мен беше, че събитие като 1968 и окупацията на Чехословакия по никакъв начин не е променило или травматизирало мен и моите български приятели, както и никой от българите, които срещнах в Прага. С други думи – въпреки че българи са участвали в окупацията, това не е станало част от историята ни, която да ни вълнува лично, върху която да разсъждаваме, дискутираме.
Учудвах се – как е възможно това? Да живееш в град, който помни всичко и да си безпаметен за българските следи в него, в годината, която променя света?

Мисля, че някъде от този период започна  важна промяна в живота ми, свързана с едно неистово желание – да си наваксвам спомени. Струваше ми се, че само когато се случи тази археология на субективното, на чувства, усещания и преживявания за миналото, ние можем да се приближим към него, да „заселим себе си” в историята (както предполага Вера Мутафчиева също) и така да приближим настоящето към себе, да започнем да разбираме какво и как се случва около нас днес.

През 1998-а дълго време ровех в архивите на радио Свободна Европа в Будапеща. Нещата, които съм запазила и запомнила най-силно оттогава, са съобщения като тези:

“От Шумен днес бяха изпратени 12 тона    грозде и ябълки за българските офицери и войници в Чехословакия. Това е дар от 11 кооперативни стопанства на окръга. В писмото си кооператорите изразяват своята обич към българските бойци, които изпълняват достойно интернационалния си дълг.”

19.30 часа, 7 октомври 1968 година, българско радио

“Чешки жени се опитват да прелъстяват войниците на Варшавския договор”

                                                                       в.Поглед, септември 1968

Изпитвам все още неудобство, когато си припомням тези новини:

Чешки майки, разказва българският седмичник Поглед,  изпратили  дъщерите си да прелъстяват  българските и съветски войници, но не успели благодарение на доброто възпитание и подготовка на момчетата. Чехословашкият съюз на жените протестира срещу публикацията. После протестират и жителите в  Хоровице – срещу друга публикация на български вестник,в която се казва, че хората в града заключили и измъчвали до гладна смърт група българчета, които по време на окупацията били на лагер в града. Има и не толкова  безобидни неща. По-късно, когато Ян Палах ще се самозапали,  след като от Пражката пролет са останали само съкрушени надежди, Работническо  дело ще публикува карикатура за неговата смърт, заради която печатарските работници в Прага ще откажат да печатат месечния бюлетин на българския културен център БУЛХАРСКО и ще настояват за официално извинение от посолството.

Миналата година пък на чешки език излезе първата книга за българското участие в тези събития –  “Участието на България в потушаването на Пражката пролет” (Ivana Skalova, Podil Bulharska na potlaceni Prazskeho jara 1968, Univerzita Karlova v Praze –Filozoficka fakulta, Praha 2005).
Забележителното на тази малка книжка от 94 страници и отново най-ценното за мен си остава главата “Всекидневието на българския контингент и контактите с местните жители”, където за първи път се цитират документи от  архивите на чешкото вътрешно министерство и на пражките квартали Небушице и Рузине/ където са били настанени българските войници по времето на престоя им в Прага.
Как се храниш, къде спиш, как контактуваш с местните хора? Историята става приятел, пълен с детайли и лични вещи, които научавам за първи път.
Ето някои извадки от тази книга:

Така например на 9 септември четирима български войници влезли в кръчмата Na stare в Добровиц, а други десет останали да ги чакат отпред.  Войниците предложили на местните цигари – някои си взели, други отказали. След като българите си тръгнали, започнала караница и обвинения в “сътрудничество” с окупаторите и кръчмарят затворил кръчмата. В кръчмата в Хостивице “жената зад щанда” отказала да продава алкохол, докато били там българските войници, за да не се стигне до побой. Друг български войник се опитал да установи по-близки отношения с продавачката в магазин Прамен в Рузине, докато си купувал заедно с още двама войника бира и шоколад.
….
Според сведения на местни очевидци, случвало се да изчезва пшеница от складираната във вагони на летището, от която българите си правели каша. Местните жители често чували стрелба на летището, но тя била в по-големите случаи част от празниците на войниците. На 9 септември например близо до летището имало голямо честване на българския държавен празник в присъствието на българския посланик Неделчев и военното аташе генерал Абаджиев и опиянените от алкохола войници стреляли дълго във въздуха.
…
Важна роля при изпълняването на “интернационалния дълг” играел военният оркестър, който поддържал бойния дух. След първите дни на ентусиазъм обаче настанал смут, неяснота, разочарование и тогава оркестърът трябвало да свири по три пъти на ден, за да вдига настроението.
…
Войниците, разположени около летището Водоходи, също като другите, в началото били посрещнати хладно. После обаче започнали да помагат на местните селяни при прибирането на реколтата от картофи и захарно цвекло. Това било част от усилията на военното ръководство за максимално сближаване с местното население. Местните постепенно също приели присъствието на военните като необходимото зло и до големи конфликти не се стигнало.
…

Мисля, че тази мозайка на незначителното е истинската българска 1968-а година. 1968-а не е „ неслучила се година”, както пише Георги Господинов, и както дълго време мислех и аз. 1968-а е година на дребни случки и варене на компоти, в която спят заровени непознати и неразказани усещания. Наскоро един бивш участник в окупацията в Банска Бистрица ми разказа една напълно незначителна  случка, как негов колега при окупацията на местния вестник и ползването на тоалетната за първи път виждал тоалетна чиния и не знаел, че трябва да пусне водата. Тогава се замислих колко такива и други културни сблъсъци са останали цензурирани и изтласкани от общата ни памет и колко страдаме всички от това.

Затова продължавам да  мисля, че българската 1968 все още може да се случи като личен разказ, като личен проект на незначителното. И че това вероятно е истинската история. Тази, която ни засяга.

*Ivana Skalova, Podil Bulharska na potlaceni Prazskeho jara 1968, Univerzita Karlova v Praze –Filozoficka fakulta, Praha 2005

**Benjamin Kuras, Czechs and balances, Praha 2001