Можем ли да променим миналото, ако го населим с лични истории?

“Аз живях социализма“, 171 лични истории, съставител Георги Господинов, издателство „Жанет 45”, 327 стр., 2006 г.
“Историята, населена с хора: Българското общество през втората половина на ХХ-ти век”, 53 интервюта, Вера Мутафчиева и Марта Иванова (ред.), издателство „Гутенберг”, 803 стр., 2006 г.
“Жените, историята и нищо повече. Предизвикателствата на рефлексивната история”, Снежана Димитрова, ИК ЛИК, 171 стр., 2005 г.
“Опитомяваме на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село”, Джералд Крийд, издателство „Апострофи”, 301 страници, 2005 г.

Диана Иванова

Мой съсед с антикварно магазинче в София започна да продава, между другото, книгата “Аз живях социализма”. Преди време бях завела при него  приятел от Англия, който искаше да си купи някакви сувенири от времето на соца. Запомнила съм  реакцията на антикваря: “Кажи му на господина, че в тези неща има лоша енергия, да не ги купува”. Наскоро го питах какви са реакциите на хората, които разглеждат или купуват книгата “Аз живях социализма”. Една  ми се стори забележителна – “Ама какво знаят тия, казал един съсед над 60-те, след като не са били във властта?”.

В това за мен е именно новината на тази година – прелиствайки книгите, които съм събрала на бюрото си в момента, си давам сметка за две неща –  първо, че в разговора за миналото бяха поканени и допуснати хора, които не са имали нищо общо с властта и които са нови и непознати като цяло в дебата за социализма  /в три от представяните тук книги, автори на разказите са непознати хора /он-лайн пишещите в www.spomeniteni.org, хората от село Замфирово, бивш Михайловградски окръг, които описва американският антрополог Джералд Крийд,  историчката Снежана Димитрова с новото си рефлективно отношение към преподаването на история у нас/. Единствено “Историята, населена с хора” представя интервюта с хора /някои от тях/, правили историята в класическия смисъл, в който я разбира  моят съсед.

Втората новина е как тези книги внесоха в темата за  българския социализъм дискурса на “незабележимото”, на частно преживяното, опитвайки се да го “заселят” с хора, предмети, рефлексивни въпроси и истории.

Става дума за разнородни книги, правени по различен начин, с различни научни, социални, литературни и прочие цели. Но тяхната едновременна /почти/ поява на пазара тълкувам като добър и сериозен знак за началото на нещо наистина ново – собствено ни свързване с историята, собственото ни  “заселване” в нея.

Но защо фокусът именно върху малкото, личното, защо конкретното наблюдение, е новина в разговора за социализма? Какво променя то в миналото и историята, какво може да промени в отношението ни към света днес? Дали многото лични истории всъщност не разводняват още повече несъстоялия се разговор за същността на българския социализъм? Няма ли опасност  “той” да се изгуби съвсем? Дали едни до други разказите за село Замфирово, автобиографичните размисли на една жена-историчка, кратките истории, събрани в интернет, интервютата с видни личности казват нещо ново за същността на социализма?

Изглежда в това е един от капаните на всеки, който реши да изследва социализма – желанието да стигнеш до същността на системата, преди да разбереш собствения начин на мислене, формиран от системата.

Неслучайно пазарът е задръстен с книги, чиито автори се опитват монументално да заклеймят или оневинят времето преди Десети, изпирайки по този начин и собствените си биографии. Оказа се много по-лесно да пишеш за миналото, ако си бил във властта, оказа се много по-лесно да пишеш, ако си бил привилегирован. Оказа се освен това по-лесно да пишеш дълго, обемно и обективно. Или, както пише Снежана Димитрова, “липсата на рефлексивно поле в нашия занаят направи възможно онова, което всекидневният език полага като житейска ирония: след тринадесет  години на преход “младите” започнаха да възприемат позициите на старите, удържайки мълчаливото споразумение около запазването на научното статукво и маргинализирането на всяка дискусия, която би ги заплашила”.

Всъщност парадоксът е, че ние всички подаряваме това право  на история – тя се пише единствено от другите. А това е една от големите черно-бели несвободи на социализма, която наследяваме – той  ни е накарал  да мислим монументално, взел ни е правото да казваме “моят живот е  моята история на социализма”. Социализмът се е случвал на конгресите на партията, в решенията на Политбюро, в редакцията на “Работническо дело”, но не и в частните ни животи.  Социализмът  се е случвал другаде, с другите и за да разберем, че това не е така, ние трябва да го върнем при нас “насила”, чрез интервенция – било чрез  въпроси /”Историята, населена с хора”/, интернет-сайт с жокери, поставени от самите нас /”Аз живях социализма”/, самовглъбяване /”Жените, историята…”/, уединение и наблюдение за дълго време в едно единствено място /Джералд Крийд/. Парадоксално е, че това “насилствено” връщане на социализма в частните ни животи изглежда е единственият начин да променим модела на мислене, който ни управлява тук и сега. Колко от нас днес смятат, че начинът, по който живеят, влияе на начина, по който се случва историята в момента? Факт е – всички ние, живели малко или повече във времето преди 1989 г., пазим в кожата си заученото отношение към историята като външен, далечен, абстрактен фактор, различен от животите ни. Изглежда, че за да “почувстваме” сегашното, ние първо трябва да “почувстваме“ историята, трябва да си припомним чувствата със задна дата – колко от това, което се е случило, наистина ни е повлияло, наистина ни е засегнало. Колко от голямото е влязло в малкото ни лично пространство? Нещо като археология на една минала субективност, която никога не е била разкопавана, но която е заседнала в телата ни като конструкция и ни пречи да строим каквото и да било ново.
Парадоксът е именно в това – че ако искаме да имаме отношение с днешното въобще,  ние трябва да дадем първо право на всички субективни преживявания от миналото да се появят. Тоест – истинското сбогуване със социализма е именно неговото разпадане на лични, субективни парчета истории.

Какво се случва от това разпадане е може би истинският въпрос. Какво разказват множеството незначителни детайли и подробности, променят ли миналото, такова, каквото го мислим днес? Могат ли разказите за българския социализъм да станат част от новата дискусия за европейската памет и дали липсата на такава не обрича на провал изграждането на обща европейска идентичност?

Това са, разбира се, твърде много въпроси. Но самият факт, че си ги задаваме благодарение на книгите, появили се на българския пазар, е знак за естественото случване на нещо, за което аз поне съм мечтала с години – разбирането на личното минало като неизбежна част от личния и колективен български проект, тоест – от живота и животите ни.

Публикувано във Форийн аферс 2006