Липсващи стаи

 

Изненадващо, един конкурс провокира ново отприщване на истории за комунизма у нас. Какво всъщност разказват те?

Диана Иванова

Има особена привилегия и отговорност в това да четеш разказите на хората за техния живот по времето на комунизма. Да ги оценяваш, да избираш най-добрите. Как се оценява това? Как избираш една съдба пред друга? Следвам ли несъзнато в избора скрита политическа линия?

Сега се замислям върху това. Докато четях част от материалите, изпратени за конкурса „това е моето минало” на Института за изследване на близкото минало (www.minaloto.org), следвах друга стратегия – оставях се на текста да ме „хване”, да ме поведе сам в своята „мрежа от връзки и разиграни истории” (по чудесния израз на Хана Аренд за човешката биография).

Бях изненадана – историите, които ме хванаха най-силно, бяха за репресиите след 9-ти септември 1944-а година. Истории на тогавашни деца, чиито родители изведнъж изчезват, биват убити, променят се, бягат… В съзнанието ми се запечатват завинаги  кратките, режещи изречения от дневниците на Мария от Варна – „вуйчо Бечо се самоуби, бесило черно…Свако Марко се самоуби…пил сода каустик пред вратата на Борисовата градина…господи, станаха много самоубийствата в нашия род…”

Има едно особено чувство, в гърлото, физическо усещане, че четеш история, която никога не ти е била преподавана, разказана. Веднага осъзнаваш липсващите стаи, в които никой не те е водил. Най-после си представям ужаса на онова време. Странно, нали? Би трябвало да съм си го представила отдавна, в първите години на 90-те, в крайна сметка тези истории тогава бяха допуснати като разказ, след края на комунизма. Но сега разбирам, че не съм съм била добър слушател, защото съм бързала – да  изпълня забранените желания – да видя света, да пътувам, да имам. Краят на комунизма за мен, тогава 20-годишна, вместо отваряне на вратите на историята за това време, беше край на историята въобще. Сега разбирам, че съм била част от всеобщото игнориране и че изобщо не съм осъзнавала колко много усилия, грижи и внимание изисква разказването на един забранен живот. Не знам защо това се случва точно сега, но именно докато чета разказите от конкурса, проумявам  „непосилната лекота” на такава съдба – да ти се случи нещо, което след това повече от 45 години няма да можеш да разказваш. Да преживееш разпада на собственото си семейство, който да не можеш за разкажеш. И когато свободата все пак дойде, да не можеш да разказваш отново. Има хора, при които способността за разказ е изгубена, няма я. Тъжно е това – има истории и дневници, които искат да разкажат за престъпленията, но не могат – липсва способността да те въвлекат в „мрежата от връзки и разиграни истории” на времето, която да ти позволи да разбереш, да преживееш, да мислиш. Сега, когато пиша тези редове, си давам сметка, че всъщност точно това оценяваме или това са историите, които отличаваме, колкото и субективен да е този избор – там, където авторът успява да ни въвлече във времето, всекидневието, подробностите, там, където мисълта полага опита в една нова, непозната, вълнуваща рамка на лично преживяното, където обективното време е равнозначно на чувствата, човешките преживявания, субективното време. Социализмът оживява в тези истории – той е пъстра картина от съдби, от липси и от придобивки, от бедност, от желание да  излезеш от бедността, да успееш, да родиш, да имаш семейство, да пишеш, да пътуваш, да спортуваш.  Тук са историите на лагеристи, дружинни ръководителки, учителки по история, писатели, артисти, вестникарски работници, библиотекарки, емигранти, строители, трудоваци, военни, летци в армията, селяни, бедни, заможни, невъзвращенци/ помните ли тази дума?/, спортисти, семейни дневници…Тук са ръчно подвързани семейни биографии, самиздат-книги, публикации. Тук са цветните и подробни описания на социалистическото всекидневие с „екскурзиите в чужбина- СССР, влакът на дружбата, почивките на море и балкан всяко лято, построяването на жилище, наградите на дъщерята –пътуването до Куба през 1976-а…” Тук са момичешките дневници от 50-те години на една жена, която е шифрирала любовта си, а сега, 50 години по-късно ни я праща, защото няма вече нужда от нея. Говоря с нея по телефона, за да разбера повече за шифъра, за историята. Намерих дневниците на тавана, казва тя, по-добре да ви ги пратя, да не събират прах повече тук. Така тази чужда, никому ненужна любов  сега чака читатели в архива на института за миналото. Тук е тетрадката за приходи и разходи от 1989-а  година на семейството на Григор от Пазарджик. Забележителен документ, в който всеки ден от годината е измерен в покупки. Така например първи януари 1989-а  година е равен на „ хляб – половин Добруджа, захар 2 кг по 1.50 лв, тахан халва с какао 1 кутия 0.580 кг, на децата за нова година по 5 лева, новогодишни картички и пощенски, общо 54.70 лв”, а 10 ноември, петък, е обикновен ден, в който има „поръчка в стола на здравните работници, хляб – 2броя, отиване и връщане от Лесичево, вестници”, общо 3.30 лв.. Тук е  стенвестникът от 50-те, описан от Блага Димитрова. Тук са пощенски картички и пожълтели пликове с марки, албуми със снимки, учебник по родинознание, в който на снимка стои Тодор Живков заедно с деца от танцов състав, едно от които вече е пораснало и сега ни разказва за живота си. Тук е целият архив на съюза на репресираните от Враца, един куп папки и документи, които някой безнадеждно е изпратил, сякаш се готви да умре.
Тук са   изречения, които си отбелязвам:

„Целият ми трудов стаж премина като работих като счетоводител, а какво по-добре за една жена.Винаги пременена, на топло и с писалка в ръка”

„Няма да родя дете на комунизма”

„Няма народен съд, няма комунизъм, има добри и лоши хора”

Няма нито един разказ на човек от висшите етажи на комунистическата номенклатура или на тайните служби.

Забелязвам, докато чета, два основни типа стратегии, през които се гледа и описва миналото – първата е желанието то да бъде представено като положителен опит, като добро и да бъде противопоставено на днешното, на времето след промените. Понякога тази стратегия на всяка цена миналото да се представи като по-доброто е толкова силна, че допуска пробойни и оставя повече въпросителни, отколкото облекчение. Откривам изречения, драми, които са се промъкнали случайно в разказа, като вирус в мрежата – в една такава  „положителна” история смъртта на 34-годишния син Владимир е спомената само с едно изречение сред над 20 страници текст, в друга „нещастният семеен живот” е бегло щрихиран на фона на подробно разказаната и с чувство на гордост „обществена работа”.
Има и друга стратегия – да разказваш за миналото  като „лошото”, от което следва днешното още по-лошо.
Има много меланхолия и много тъга. Има ясното осъзнаване, че миналото продължава да е разделено между тези две стратегии и че близо18 години след края на комунизма, ние, които наследяваме историите и на жертвите,и на победителите, не можем да ги синтезираме, да родим една друга, обща история.
Ето от това бях изненадана – струваше ми се дълго време, че от нас, родените в последната фаза на социализма, се очаква да направим този синтез, тъй като ние, в крайна сметка,  наследяваме и двете истории.  Упорито обаче разделението продължава. Няма възможност за синтез.
Мисля, че сега, четейки, разбирам причината за това. Разказите на пострадалите от идването на комунистическата власт всъщност не бяха чути наистина. След експлозията от нови истории в началото на 90—те, след истините за лагерите и престъпленията, те бяха изтласкани, забравени, неинтегрирани в новото време.”Имах желание да опиша спомените си, но не го направих поради безсмислието на подобно занимание. След като бях свидетел на три епохи и се превърнах в аутсайдер и изкопаемо –кой се интересува от преживелиците на малкия човек?”, пише една от участничките в конкурса.
Днес всички изглеждаме „наказани” заради това  игнориране – способността ни за синтез е осакатена, защото когато една част от историята липсва, какво да синтезираш? Не знам дали осъзнаваме наистина тежките последствия на такава съдба, дали управляващата политическа класа си дава сметка за това – че всяко следващо поколение българи
ще се изправя пред още по-тежката задача да не разбира настоящето и да не може да синтезира миналото, защото му е отнето правото да чува част от случилите се истории. И че наистина има опасност „да преминем през историята, без да разберем какво ни се е случило”, както е написано на сайта на института за миналото.

Над 140 истории и документи сега чакат своите бъдещи читатели в института за миналото.  Някои от тях получават награди. Всички обаче си струва да бъдат четени. Защото всяка история, освен въпроса за възможния синтез и смисъл на обективното време, ни отпраща и към въпроса за синтеза на собственото ни субективно време. Да разкажеш живота си е вълнуваща възможност да намериш нови връзки между поредицата от действия, превърнали се в биография. Да разсъждаваш сам/а върху въпроса – освен че сме извършители, дали сме и автори на това, което случваме?
Всеки разказ е форма на мислене, върху която някой друг ще стъпи, за да мисли себе си. Всеки разказ прави възможен следващия. Няма излишни истории. Ако приемем, че това е смисълът от писането и събиране на истории за комунизма, можем да се успокоим, че някой ден  отчуждението от политическото ще се трансформира в разбиране. И че онова чувство в гърлото, на срам, колко малко знаеш за чуждата болка, случила се в собствената ти страна, няма да се повтаря с всяко следващо поколение, а най-после ще го преглътнем ние, родените в крайната фаза на социализма.

Публикувано в Капитал 2007

error: Content is protected !!