Из всекидневния живот на българските войници в Прага 68

38 години след инвазията, на чешки език  се появи първата книга за българското участие в потушаването на Пражката пролет

Диана Иванова

Книгата на чешката историчка Ивана Скалова “Участието на България в потушаването на Пражката пролет” *, издание на Карловия Университет, се  появи в чешките книжарници преди няколко месеца и  е новина поне по две причини. За първи път чешки историк посвещава самостоятелно изследване на българското военно участие в чехословашките събития. Досега това беше направено единствено в рамките на големия  чешки проект  на Института за съвременна история  “Престоят на съветските войски на територията на Чехословакия 1968-1991” , където беше публикувана част за България и чехословашката криза  / 1995, Прага/ и в други отделни публикации.
Втората новина е в това, че Скалова за първи път хвърля светлина върху всекидневния живот на българските войници, като отваря любопитните архиви на чешкото вътрешно министерство и на пражките квартали Небушице и Рузинье/ приютили част от българските войници по времето на престоя им в Прага/. Познанията и на чешки и на български позволяват на Скалова да борави с лекота с огромно количество източници и да цитира досега пренебрегвани подробности из живота на българските войници като кръчмарски случки, кражба на пшеница от летището и други.

Макар главата “Всекидневието на българския континтент и контактите с местните жители”  да е по-малко от 4 странички /книгата е 94 страници/, именно тя се чете най бързо и веднага, защото запълва една очевидна липса в нашите собствени знания за случилото се през 1968.
Ще цитирам  части от тази глава.
Двата мотострелкови полка, с които България участва в окупацията, идват от Елхово и
Харманли. Елховският, който наброява 1206 души, отива в Банска Бистрица, Словакия, а Харманлийският от 962 души каца на летище Рузинье в Прага със задачата да охранява двете летища – Рузинье и Водоходи.  Част от войниците са настанени в окопи, а друга част – в лагери около летището. В окопите войниците прекарват 24 дни.
Българските войници срещат и в двете области, където са настанени, острия отпор на местните жители. Още първия ден в областта на летището се стига до стрелба, след като кола на пожарната отказва да спре при командата на войниците.
Любопитна част от всекидневието на войниците е мизерната им финансова ситуация понякога. За разлика от съветските войници, българските получавали само безплатна храна, но никакви джобни пари.  За това специално Добри Джуров предложил да им се дава допълнително месечно възнаглаждение от 3 до 50 рубли / в зависимост от ранга/.
Според сведения на местни очевидци, случвало се да изчезва пшеница от складираната във вагони на летището, от която българите си правели каша. Други очевидци разказват, че се устройвала гонитба на зайци. Местните жители често чували стрелба на летището, но тя била в по-големите случаи част от празниците на войниците. На 9 септември например имало голямо честване на празника в присъствието на българския посланик Неделчев и военното аташе и опиянените от алкохола войници стреляли дълго във въздуха.
Важна част от престоя на войниците в Прага бил военният оркестър, който поддържал бойния дух. След първите дни на ентусиазъм обаче настанал смут, неяснота, разочарование и тогава оркестърът трябвало да свири по три пъти на ден, за да вдига настроението. “Бяха ни казали, че чешкият народ ще ни посрещне като освободители и ще ни закичи с цветя. Нищо такова не стана.Плюваха по нас, викаха  – окупанти, отивайте си вкъщи, хвърляха по нас яйца и горящи предмети с бензин”, спомня си един от войниците.
Българските войници разполагали с подвижна кухня и посещавали за храна околните магазини и ресторанти в съседните райони Добровиц, Хостивице, Йенеч и Кнежевец.
Така например на 9 септември четирима български войници влезли в кръчмата Na stare в Добровиц, а други десет останали да ги чакат отпред.  Войниците предложили на местните цигари – някои си взели, други отказали. След като българите си тръгнали, започнала караница и обвинения в “сътрудничество” с окупаторите и кръчмарят затворил кръчмата. В кръчмата в Хостивице “жената зад щанда” отказала да продава алкохол, докато били там българските войници, за да не се стигне до побой. Друг български войник се опитал да установи близки отношения с продавачката в Рузине, докато си купувал  бира и шоколад.
Войниците около летището Водоходи срещнали същото хладно отношение в началото. После обаче започнали да помагат на местните селяни при прибирането на реколтата от картофи и цвекло, като това било част от поставената задача за максимално сближаване с местното население. Местните също приели присъствието им като необходимото зло и до конфликти не се стигнало.
Българската общност в Прага реагира мълчаливо на случилото се. 314 студенти, които тогава  се учат в Прага, са извикани в началото на окупацията на тридневен семинар в София, посветен на “контрареволюцията” в Чехословакия. Много студенти все пак не приели тази версия.Но българите, които открито се противопоставили, били малцина Един от тях, Таню Маджаров, дори приел името на жена си – Майер, и преустановил контактите си с българската общност.
***
Вероятно на специалистите историци и бохемисти голяма част от публикуваните в книгата документи и истории са  известни. Но българската 1968 си остава година известна само на специалистите, а за голямата част от всички нас тя  сякаш “ никога не се е случвала”/Г.Господинов/. Затова детайлите от всекидневието на българския войник в Прага правят една малка стъпка към приближаването, сближаването със собствената ни история, заселването ни в нея. България е последната страна, която се извини за инвазията /с решение на парламента през 1990- година и по-късно по време на президентска визита в Прага през 1997/, но политическият разказ не даде импулс на личните разкази за 1968-а, които да станат част от общото ни усещане за историята, те си остават удивително малко.
Любопитно е обаче, че именно личните разкази превърнаха чешката 1968 в забележителна година. 1968 е документира детайлно и по минути в чешката историография( вижте например www.totalita.cz). Точно детайлите от всекидневния живот на чехите по време на окупацията стават класика, образец на завиден дух и чувство за хумор, които изненадват самата чешка нация и до днес – графитите по улиците, свалянето на пътните знаци и указателните табелки по улиците, за да се объркат окупаторите…Чешката радиожурналистика е на висота – националното радио първо съобщава за окупацията още през нощта на 20 срещу 21 август и не спира излъчванията си през цялата нощ. “Събудете съседите си и им кажете да си пуснат радиото”, звучи през всеки 15 минути. Именно радиото е героят на Пражките събития, като  късовълновият транзистор става най-търсената вещ. Наскоро един от тогавашните радиоводещи, Бенжамин Курас, си спомни, че “страната де факто е била под ръководството на около стотина недоспали, некъпани и неизбръснати журналисти”**

В този смисъл книгата на Ивана Скалова, освен че запълва празнина в чешката историография,  идва като едно необходимо подсещане, че българската 1968 все още може да се случи като личен разказ, като личен проект на незначителното. Което може да се окаже истинската история, тази, която ни засяга.

*Ivana Skalova, Podil Bulharska na potlaceni Prazskeho jara 1968, Univerzita Karlova v Praze –Filozoficka fakulta, Praha 2005

**Benjamin Kuras, Czechs and balances, Praha 2001

ИВАНА СКАЛОВА: БЪЛГАРИЯ И 1968 Е НЕПОЗНАТА ТЕМА ЗА ЧЕХИТЕ

Ивана Скалова е родена през 1971 година, завършила е история и българистика в Карловия университет в Прага. В момента  работи  като архивар в Държавния областен архив в Прага и е главен редактор на списанието “Navychod” , което се занимава със страните от бившия източен блок.

Кое е новото, което книгата добавя към контекста на събитията от 1968-а година, така както чехите го познават?

За чешката историография е ново почти всичко. Българското участие в инвазията през 1968 година е доста маргинална тема за чешките историци и общественост, не само от историческа гледна точка, но и от гледна точка на изследването на самата инвазия. Доста подробно е проучено участието на останалите войски, но на българското участие досега  бяха посветени само няколко страници материал в рамките на целия проект за събитията през 1968-а година. Моята книга се опитва не само да проследи дейността на двата български полка, но и политическите аспекти, довели до тяхното изпращане в Чехословакия и реакциите вътре в българското общество. Точно информацията за ролята на тогавашните български ръководители при вземането на политически решения преди инвазията е нова и непозната тема за чешкия читател.  За българския читател, обратното, навярно най-интересна би била информацията за самия престой на българските войници на чехословашка земя, техните контакти с местните жители или например случаят с убийството на сержант Николов, единствената българска жертва по време на окупацията.

Откъде са  почерпени материалите за всекидневния живот на българските войници в Прага?

Някои са от български източници – например българският военния архив, копия от които се намират в нашия Институт  за съвременна история, други са от фонда на чешкото министерство на вътрешните работи. Важна и интересна част идват от лични спомени – устна история. В момента продължавам  да работя по темата, , като се опитвам да разговорям с хората от районите, където са били настанени български войници. Смятам да продължа и със спомените на български войници, участвали в инвазията.  Някои такива спомени вече са факт, но не са много. Именно спомените на преките участници често са най-интересните и по-ценни от всякакъв архивен материал, затова би било жалко да не се съберат.

Кое беше най-интересното за теб, докато работеше по темата? Нещо, което продължава да  те учудва?

За мен най-интересно беше разбирането за ролята на Тодор Живков в политическите събития,  водещи до инвазията, неговата радикална позиция спрямо чехословашкия процес на реформи и неговото искане за възможно най-твърд отговор спрямо Чехословакия. Още от самото начало Живков принадлежи към привържениците на военно решение  на “чехословашкия въпрос” и тази позиция той отстоява на всички политически събрания. Това, което приятно ме изненада, са неколцината души в българското общество, които все пак самостоятелно изразяват несъгласието си с инвазията, въпреки че за това са могли да бъдат и са били преследвани.
От цялата тема най-силното, което ми остана, е цялата абсурдност на тогавашната система, чиято последна фаза и аз самата живях.