За Коритаров,от любов към Айнщайн

Кое е по-лесно – да осъдиш колега или да се извиниш на колегията?

Диана Иванова

Да си призная –  аз през цялото време очаквах, че Жоро Коритаров (наричам го Жоро, защото всички му казваме така) ще се извини и на нас, колегите, с които беше работил в радио Свободна Европа.
Тъй като това не се случи, ами сме свидетели на нещо неочаквано – обратна апология на Държавна сигурност, се чувствам длъжна заради Свободна Европа все пак да кажа нещо (Подчертавам, че става дума за радио Свободна Европа, от което бях част – 1994 в София и от 1995  до 2002 година в Прага).

През май, когато той направи публичното си признание, че е бил вербуван за Държавна сигурност и когато се извини за щетите, които вероятно е нанесъл на сърбите и китайците, аз изведнъж си зададох въпроса – ами къде оставаме ние, колегите от това радио, което направи Жоро звезда (всички дължим много на Свободна Европа за кариерите си – на общата атмосфера в средата и края на 90-те, на екипната работа, тоталната свобода/включително финансова/ и вечните дискусии за всичко), къде остават дългите ни хубави разговори за промяната, демокрацията, личните ни съдби, хилядолетието, войните и прочие? Къде остава споделената отговорност към онази общност, без която никой от нас нямаще да бъде възможен и която позволяваше на всеки от нас да бъде това, което иска?
Тук трябва да отворя и една скоба – част от изповедта на Коритаров бях научила изненадващо от самия него преди две години, когато “Стандарт” пусна донос срещу него. Тогава историята ми беше споделена малко случайно, при една обиколка с кола по тогава непешеходната “Витошка”, доста лично, и това ме накара да мисля за нея дълго, изпълни ме с тъга и съчувствие. Когато историята стана национално известна, чувствата ми бяха различни – вместо тъга и съчувствие, изпитвах ледено безразличие и имах конкретни и ясни въпроси – дали някой от Свободна Европа е знаел за миналото на Коритаров? как се е чувствал самият той през тези години на работа с нас, след като се е налагало да крие огромна част от миналото си? Как се чувства сега? Не изпитва ли някакво чувство на вина, чисто човешко? След толкова разпалени разговори именно за досиетата, ченгетата и службите? как се чувстват в момента другите мои бивши колеги?
Аз лично се чувствах зле.
Ние всички сме така устроени, че очакваме другите да бъдат честни с нас, когато ни говорят. Обратното винаги огорчава. Затова може и да е било наивно очакването, че колега,  който е идвал на гости в Прага*, прекарвали сте приятни  вечери в разговори около Вълтава, на бира и чешки “hlebicky s caviarem”**, ще ти каже все пак едно “извинявай, не беше честно, но нямаше как…” или нещо от сорта, но на мен то ми изглеждаше в реда на нещата.
Истината е, че случаят Коритаров е драматична страница за всички нас, която ни кара да гледаме по друг начин на собствените си биографии. И фактът, че повечето колеги от Свободна Европа мълчат, включително аз досега, е разбираем  – Коритаров е част от нас, един от нас и нещо много съществено – може би наистина най-талантливият от нас.
Какво означава за едно радио, толкова гордо с традициите си на свободна и професионална журналистика, когато се окаже, че най-добрият е бил агент на тайните служби?
Има и нещо друго съществено – Коритаров е част от вълната журналисти, които започнаха професионалния си път след 1989 година, които постигнаха много именно благодарение на свободата и които изградиха достойно име именно в мътните води на 90-те. Затова той е един от нас, а  Гарелов, Кеворкян, Велева не са – те са журналисти както на старото, така и на новото време, журналисти колкото на качествата, толкова и на компромисите,  докато за всички нас, започнали професионална журналистическа кариера след 89-а година, Коритаров беше част от една нова етика, една нова смелост на времето, една нова, ако щете агресивност и откровеност, която цинизмът на 90-те, в крайна сметка, заслужаваше. Беше добре, че го има, него. Коритаров беше нашата Ориана Фалачи. Няма нужда да я харесваш, резултатите от нейната работа те карат да я уважаваш.
Когато получи наградата на президента на Радио Свободна Европа Томас Дайн за журналистика, връчвана годишно само на един от над 500-те журналисти на радиото по света, ние всички се радвахме, че български журналист, наш колега, получава тази награда. (Всъщност българската редакция като цяло беше смятана  по време на съществуването на радиото в Прага за една от най-професионалните редакции, наред с руската,  югославската и иранската, и да кажеш, че работиш за българския отдел беше чест, като за това заслуга имат всички, и в Прага, и в София, но много голяма –  самият Коритаров).
Но няма нужда да изброявам нещата, които той направи със забележително количество енергия. Те се знаят. Макар че точно както в случая с италианската журналистка Ориана Фалачи, която почина миналата седмица на 77 години, Коритаров вероятно няма да бъде запомнен с най-добрите си журналистически удари, а с жалката трансформация и защита на комунистическите тайни служби, довела до още по-жалкото “горе главата” В годините след 11 септември 2001 Фалачи написа три гневни книги срещу исляма с явни обиди като “мюсюлманите се размножават като плъхове” или “не обичам мексиканците, ако някой опъне спусъка и ме попита кой е по-лош – мюсюлманите или мексиканците, ще се поколебая, но ще избера мюсюлманите”***. От знаме на модерно мислещите бунтари през 60-те, които се противопоставяха на всяка власт ( Кисинджър казва, че интервюто с Фалачи след войната във Виетнам е “най-катастрофалният разговор, който е водил с представител на  пресата”), от репортерката, пътувала по цял свят и взела забележителни интервюта от  Хомейни, Арафат, Кадафи, Индира Ганди, Фалачи свърши кариерата си, поддържайки предразсъдъците на дребнобуржоазна Европа (нейният гняв пред последните години беше насочен не само срещу мюсюлманите като цяло, но и срещу абортите, мексиканците и браковете между хомосексуалисти).
Има нещо забележително в това как гневът и яростта на 20-ти век се превръщат в безсилие в началото на 21-ви век. Всичко, което работеше през 90-те, е невалидно в началото на 21-век. И това, изглежда, е както глобална тенденция, така и наша, вътрешна. Смелостта на Коритаров през 90-те беше трансформирана в безсилието на 2006.
Мисля, че тук са корените  и на кризата, която преживя и радио Нова Европа( наследникът на Свободна Европа от 2004 година, но това е тема за друг анализ ), и корените на кризата, която преживяваме – 21-ви век като че ли изисква много повече рефлексивност, много повече лична хигиена, много повече осъзнаване на личните граници и възможности отколкото 90-те. През 90-те имаше общности, които ни даваха място на свобода, които някак бяха предзададени, изглеждаха устойчиви, вечни. Свободна Европа беше такова място. 21-ви век не предлага такъв лукс. Местата на свобода вече всеки ги отстоява и търси сам, а общностите са следствие от това, не предусловие. Затова, ако не отделиш  време за рефлексия върху тази съществена промяна – много лесно минаваш тънката граница между смелостта и безсилието.
Мисля, че заради цялото бързане на 90-те, ние като журналисти нямахме време да си зададем и въпроса за собствената си роля в писането и случването на прехода и доколко умората в обществото днес не се дължи на собственото ни нетърпение и изискване промените да станат бързо ( нещо, което е против естествената природа на нещата ).  И доколко това ни очакване и изискване не се дължи на социалистическото ни възпитание, че нещата се развиват линейно и неизменно прогресивно? Именно такова нетърпение мога да открия в собствените си анализи от началото на 90-те. Но ако 90-те все още бяха време, където всичко беше позволено (включително наивността и нетърпението), днес, когато много от промените не са се случили, се изисква нов тип отговорност – а аз къде съм в цялото това неслучване?.  И все по-нелепо е да търсиш отговор от другите, ако го нямаш за себе си.

Но да се върна на Коритаров. През месец май, след неговата изповед по Нова телевизия, реших да му се обадя – заради въпросите, които имах към него, които изброявам по-горе и заради собственото ми кофти чувство. Идеята да се съберем с колеги от свободна европа не се осъществи – по най-различни причини. Видяхме се двамата. Говорихме около два часа в “Двете фукли” на ул.Кърниградска. Тъй като разговорът е личен, не бих си позволила излишни детайли. Това, което засяга радиото и общата ни биография обаче беше, че спорез неговите думи никой в радиото не е знаел за миналото му, никой не го е питал за него и той не се чувства нито гузен, нито неудобно пред колегите за скритата истина. Напротив – смята, че работата му за службите го е направила добър журналист и анализатор. Интересен детайл е неговото предположение, че затова никога не е бил канен на работа в Прага, защото иначе е трябвало да мине на проверка и досието е щяло да излезе наяве. Това обаче означава, че някой все пак е знаел за неговото минало, след като не го кани заради него? ( При постъпване на работа  в Свободна Европа всеки попълва формуляр, в който доброволно заявява дали е работил или не за комунистическите тайни служби. Проверка се прави обаче само за хората, работещи в централата на радиото – Мюнхен до 1995 и след това Прага, ако няма изрично искане за проверка на хората, работещи в София.  Всъщност, предполагам, че колегите с повече опит могат по-добре да обяснят тази процедура. Дори една от целите на този текст е да провокира всички нас да поискат и техните досиета да бъдат отворени – заради името на българската редакция на Свободна Европа, на която всички дължим много и за която продължава да се говори с респект в Прага ).

И още нещо от онази среща във “фуклите”. Попитах го – откъде идва името Алберт. Ами как откъде? От любов към Айнщайн, каза той,естествено. И тъй като паметта има странното свойство да помни незначителното, това си остава най-яркият ми спомен от тогава. Кое му е естественото?

Но за мен си остава въпросът – кое е по-лесно все пак – да осъдиш колега или да се извиниш на колегията? Предполагам, че както на мен ми е трудно да го осъдя, така и на него му е трудно да ни се извини.
Но тъй като чувствата са си чувства – жалко, Жоро, наистина жалко. Защото тази общност, която ни даде самочувствието на журналисти и която ни роди като такива, е тази, която наистина заслужава да й върнем това “горе главата”. Това, ми се струва, би се харесало и на Айнщайн.

* Коритаров никога не е бил назначаван на работа в Мюнхен или Прага, както неточно твърди в статията си във вестник “Ди велт” Илия Троянов, която ГЛАСОВЕ препечата в миналия си брой

** типични чешки сандвичи с хайвер, които се продават във всеки магазин

***The New Yorker,The Agitator, 06/05/2006