Завръщането на природните хора

Диана Иванова

Можеш да ги срещнеш в трамвая, на опашка в БИЛА,  в реп-а на Радисън. Още – на курс по йога, в Рила или на Витоша, в баничарницата до кино Влайкова или в селската кръчма на село Яковци, да речем.
Ако не знаете, може би сега е време да разберете – природните хора се завръщат и вече са  толкова много, че скоро могат да станат мнозинство.
Но какво значи да си природен човек в България? Дали просто  да  си непушач, да ядеш определи храни, да следваш определен природосъобразен ритъм на живот?  Нещо друго е  – да си осъзнал  собствената си необходимост да се облягаш на планината и  да  го правиш. Толкова често, колкото можеш. И с толкова респект и обич, колкото можеш да носиш.   Следването на този  импулс дава един особен тип свобода, за който  ще стане дума тук.  В завръщането именно на тези хора има нещо успокояващо, напомнящо  Радичковското отношение към Балкана –  “ боя се да извикам отгоре му:”Айларипи!”, предпочитам да мина на пръсти край него.Мисля, че всячески трябва да го пазим, в това число да го пазим от думите.”

За четирима  много различни обитатели на различни  места  ще стане дума тук – (Западните Балкани, Рила, Еленския балкан и столицата)  и  още двама случайно срещнати в една селска кръчма.

Инка и свободата в място с чужди мечти
Срещаме се с нея в Берковица – там, където е крайната спирка на всички влакове в северозападна посока и където релсите свършват. Берковица е  място с музей  на Вазов, две православни  и една адвентистка църкви,  голям площад с часовникова кула. Събота е, ще вали и това прави празния град още по-кух. Сякаш сме само ние – трима пътници с кола, Инка с колелото, един православен свещеник, който гордо ни разказва за най-старата църква в северозападна България и любопитно ни разпитва откъде сме, момичето в кръчмата със стари тави по стените, стар грамофон и цигулка. Типично място от Северозапада – хората постоянно мечтаят да са в кожата на някой друг град. Берковица например мечтае да е Банско, да има лифт, скиори, туристи, много туристи.  За това си говорим с Инка – как може да се направи така, че хората да мечтаят за своето място, а не за някакво друго?
Инка   всъщност се казва Кристина и е в  Берковица от няколко месеца – координатор на проекта за Западните балкани на регионалния екологичен център  за Централна и Източна Европа /www.rec.org/. Тук сякаш си е на мястото – магистър по екология и управление на околната среда от Свободния университет в Амстердам, върнала се е обратно в България, “защото тука има много работа и е много интересно”. Родена е в Силистра, но е живяла в София. След Амстердам първо живее в Белоградчик – по същия проект, след това в Берковица. Живее в голяма къща с градина срещу 100 лева месечен наем, а офисът й е в двора на църквата, до кулата с камбаните. В събота, преди да завали, се чува ромолене на близката река, в която хората понякога си изхвърлят боклуците. Така е на много места в Западна Стара планина, където въпросът с боклуците е стар. Една от идеите на проекта, който Инка координира, е Западните балкани да бъдат обявени за биосферен резерват и това да даде стимул на опазването на природата и търсенето на алтернативни решения за развитие на Балкана.
В Берковица има няколко чужденци- един американец от корпуса на мира, един испанец и французойка, които помагат на дома за деца в село Боровци. Няма кино. Когато й се ходи на кино, Инка отива до Монтана, “но там филмите са кофти”.
Разхождаме се наоколо  и вече започва да вали, така че любимото й село Черешовица, където си е купила земя, на края на един мокър път, който преминава в гора, запомняме само с вода, много вода. Така и се разделяме после на централната берковска улица – тя се шмугва между дъжда, мокра и усмихната, с пакет цигари в ръка, в едно кафене, където я чака приятелят й, а ние продължаваме нататък.  В малък  планински град като Берковица изведнъж осъзнаваш колко широко, празно  и безформено нещо е свободата – там горе, далече, далече. После Изи ще нарече това усещане като “стая, в която влизаш и правиш обиколки”. Но преди това пътуваме още навътре, в центъра на балкана, може би в сърцето му – там, където се е влюбил Джон.

Джон Дейвид Милингтън и свободата в място с чужди тъги

Срещата ни започва странно. Докато хапваме в една от двете кръчми на село Яковци до Елена, възрастен мъж с бяла риза и черен костюм  се подава в рамката на вратата и гневно се провиква  към нас ” You are blocking the road!” Оказва се, че моето червено VW Polo, което паркирам  небрежно пред портата на къщата на “сър Джон”, е блокирало  малкото черно пътче зад нея и три коли чакат търпеливо на моста –  подобно задръстване  в село Яковци с неговите 30 жители вероятно не се случва всеки ден. “Сър Джон”, както повечето хора го наричат, е гневен, а това в съчетание с бялата риза, костюма, вратовръзката, паркираните  металиков Jaguar ‘S’ Sport в двора и по-практичната “Нива”, миризмата на тор, пушек и  българска къща, разораната земя, грохналата съседна постройка, си е забележително начало.
Всъщност историята на  Джон Дейвид Мълингтон е следната : “Пенсионирах се и много бързо ми доскуча в Англия, затова започнах да търся имоти. Обикалях
Кипър, Флорида, Португалия, Франция. Случайно видях програма по телевизията, “A place in the sun” за България, за Велико / б.а.-  той така нарича Велико Търново/, тъкмо се бях върнал след три седмици в Испания и я бях намразил, отчасти заради това, че къщите не са построени както трябва, освен това там е пълно с малки английски села с много англичани, което също не ми хареса . Така отидох първо до Румъния и след това в България, и  веднага реших да продам къщата си в Англия и да дойда тук. Качеството на живота тука, както и птиците, са фантастични, сравнени с където и да било по света.”
Сър Джон е роден и живял “в най-хубавата част на Англия –  Derbyshird, но  дори и тя не може да се сравни с България, България е нещо специално, наистина”.

Намерението му  е да инвестира и реставрира стари къщи, с хубава гледка и местоположение и след това да ги продава – “на англичани”. Къщата в Яковци е готова за продажба – 75 хиляди британски лири. Голям двор, в който ще има басейн, кладенец, български чардак, английска веранда. Вътре стилът е изцяло английски – долу камина, удобни кресла за сядане пред нея, меко осветление от големите настолни лампи, портрети на любими коне, трапезария с голяма маса от масивно дърво, вътрешна дървена стълба, спални със собствена баня, кабинет.

В сър Джон има нещо сантиментално –  говори за лястовичките и шестте гнезда, които са свили в  другата къща в  село Войнежа, която ще ни покаже  после, докосва растенията, гали  черупките  на младите лешници, брои листата на току-що поникналата овошка…Сър Джон  живее сам. Има четири деца в Англия, жена му е починала. Самият той се е женил няколко пъти и казва, че именно тогава са били големите промени в живота му, в отношението му към себе си. На 69 години е, пътувал е по цял свят като мениджър на застрахователни компании – “просто бях в правилното време на правилното място”. Ако трябва да сравнява България с нещо – това е единствено Китай, заради свободата на природата, красотата , отвореността. “Но тук е по-добре”.
Докато говорим, няколко пъти повтаря това – красотата, свободата, птиците. Пътищата, по които няма трафик, селата, които са отдалечени едно от друго и полупразни. Възхищава се на това. Иска да го преживява –  именно това преживяване го зарежда. “Не искам напрежение, искам да се наслаждавам на България, да бъда с хората, с които искам. Снощи бяхме до късно с родителите на Таня/неговата преводачка/, вечерта продължи до 1 часа, няма напрежение, просто се наслаждаваш, това е, което не съществува в Англия, има много стрес там, тук не усещам никакво напрежение , чувствам се щастлив…”
Това, което го ядосва от време на време, са хората, които искат да те метнат и майсторите. “Хората в селото са истинските хора, истинските българи, аз ги обичам, но има и други, които се опитват да ви излъжат и да откраднат от вас… Някои майстори са изключително добри – правят нещата по-добре от навсякъде по света, други са  много лоши, може би е от комунизма – не знаят какъв е стандартът, към който трябва да се придържат и стремят. В  Англия има стандарти и ако този стандарти не са изпълнени, можете да отиде в кметството и да се оплачете и няма да платите нищо. Това го няма тука – тук вие плащате дори преди работата да е свършена, майсторите не инвестират в своя бизнес, очакват вие да им платите транспорта, материалите, всичко.  В Англия строителят използва свои материали, които са по стандарт и вие сте защитени по много начини. Тука не сте и ви трябва време да разберете това.”

Радка и Реджеб
Яковци е в сърцето на Еленския Балкан и историята тук е гонила хората няколко пъти – последният път е заради строежа на язовир Йовковци, който е трябвало да бъде най-големият на Балканския полуостров по времето на социализма/според разкази в кръчмата/. Заради това хората се изнесли, после се оказало, че водата няма да дойде дотук.  И без да знаете тази история, усещате, че някъде биографията на мястото се е прекършила. Половината къщи са порутени, има три чисто нови реставрирани и превърнати в хотели, църквата е развалина.”Тук нито е да си жив, нито е да си умрял”, ни споделя Радка, която след смъртта на мъжа си живее сама в края на една къща и се грижи за кравите. Иван, когото срещаме в най-старата кръчма,  има история за своето име, което е било Реджеб – до “възродителния процес” през 1984 година. “Оттогава нещата тръгнаха зле в България”, казва той. Разказва ни за себе си, той е наполовина турчин, наполовина ром, но се чувства повече ром. Баща му не успял да преживее размириците тогава и починал след това. А той защо не си е върнал името? “Свикнах с него, пък и ми харесва. Не може всеки да бъде Иван, някак разбрах, че ми отива това име, за мене е.”
Ние се опитваме да се шегуваме – Реджеб значи декември, а Иван се празнува през януари, значи има някаква последователност.
Седим, слушаме и пием в старата кръчма на село Яковци, където отсядат само местните. На следващия ден си вземаме довиждане със сър Джон.  Тръгваме си от Еленския Балкан с две реплики в главата. ” Хубаво място да се пенсионираш, да се наслаждаваш”, казва сър Джон, който сутрин става да слуша птиците, бръсне се, прави си омлет или варени яйца, храни котката, разхожда се из градината, пие “Каменица”, дава работа на майсторите, говори си с хората.  ”Ни да си жив, ни да си умрял”, казва Радка, която сутрин става, отива да дои кравите и ги изкарва на паша, после се прибира в стаичката с легло, печка и мивка и си сготвя нещо преди лягане, каквото дал Господ.

Венци  и свободата да намериш своята Индия

Венци го познават много, много хора. Нас ни води Методи. Повечето приятели, като чуят за хижата “Иван Вазов”, питат – “А, при Венци ли отивате, много поздрави…” Има няколко неща, които всички казват за него – че е готин, че живее в планината от десет години, сам, че е собственик в момента на първата частна хижа в национален парк. И една от най-високопланинските – на 2300 метра.
Когато се качваме, Венци го няма, отишъл е с приятели да прекарват багаж и продукти от най-близкото място –  на час път, над Калините, тъй като конете, които иначе вършат това, са избягали. Пием чай от рилска мащерка, ядем супа от леща, седнали до печката, в която бумтят дърва, изяждаме една мекица, оставена на масата. Двама чужденци се окуражават от нашия пример и също отчупват парче мекица, явно са гладни. После идват още хора, майстори, които са се  качили от Дупница да строят банята. После идва и Венци.Чак по-късно си давам сметка, че хората, които седяхме тогава около тази дълга маса, бяхме единствените в радиус много много километри, наоколо има скали, езера, треви, камъни, вятър, но няма  хора. Хората сме ние. Странно е усещането за “ние”, което се появява в такова самотно изолирано място – горе, далече, в Рила.
Венци се смее заразително. Говорим си някакви общи неща, като за голяма маса, казва, че сънищата били особени тук, горе.  На другата сутрин стоим на любимата му скала, която гледа към долината на смъртта /много хора умират там, зимно време/, изгрев е, около 7 сутринта, има силен вятър и той  по особен начин участва в разговора. Думи, вятър, думи, вятър.
Историята му е следната.
“Много дълго време исках да замина за Индия, много много. Значи имаше две книги – едната “Сидхарта” на Херман Хесе, другата – “Пътуване към Икстланд” на Кастанеда, които много повлияха на живота ми и разбира се, срещата с един човек, когото не искам да назовавам в момента, българин, живеещ в едно родопско село, който просто ми каза: “Виж, момче, Индия или я носиш или не я носиш. Ако не я носиш, отиваш в Индия и като хипитата – отиваш с дрипави дрехи, връщаш се с дрипава душа, или пък търсиш учител, но не намираш нито утеха…нито нищо…Или само търсиш и се хващаш на някакво хоро и го играеш, без да знаеш защо… Ако ти носиш Индия в себе си, ще я откриеш тук. Тя е навсякъде. Ако не я носиш, хиляди пъти да отидеш, в сто ашрама да отидеш, ползата няма да е никаква. И така, насъбраха ми се няколко неща, бях се подготвил много време за това нещо, в смисъл, абсолютно естествено си стана, не е било напън…Събрах си един ден раницата, сложих всичко, което имах, и тръгнах от София. Тръгнах, направих един  опит, една обиколка, не можах да намеря някакво хубаво място, върнах се  и едни приятели ми бяха казали, че могат да ми уредят на Паничище долу на един хотел да изкарам една зима като някакъв помощен персонал. И аз реших да отида да видя за какво става въпрос, беше много  гнусна история, някакви селяни, запивки  и  всякакви такива неща. И аз викам, а, не е тука моето място, събрах си раницата и  тръгнах да го търся. И като попаднах тука, реших да остана, от първия път…”

От него за първи път чувам израза “жител на планината”. Да, той е наистина жител на планината.Прави ми впечатление, че емоциите му са силни, че знае много добре какво не понася и защо. Туристите, например, които “цапат нечовешки, навсякъде е пълно с боклуци, не казвам всички, в никакъв случай, но  90 процента от  хората, които ходят в планината, са си просто хора и  си го носят  човешкото тука, без изобщо да щадят нищо. И ужасяващо е..сега например тези боклуци, ще ги науча за една-две години да си свалят боклуците, в смисъл да няма кошчета, всеки като е качил бутилката пълна, да я свали празна, защото на  мен ми се събират около половин тон боклуци за 2 месеца, които аз трябва да извозвам оттук.” Но има и друго замърсяване, по-дълбоко.
Знаеш ли какво става, като дойдат през август  дъновистите на езерата.? Не знам. “ Значи, като се събират дъновистите, и с тях се качват йоги, кришнари, и всеки е разбирач, всеки знае, всеки е много навътре в нещата, всеки е велик посветен,  и т.н. това е другата голяма заблуда на хората.” Тоест – коя е заблудата, че можеш да бъдеш посветен или че е лесно да стане?
“Ами будистите казват, че светът е празен. Казал го е и Кант.Че светът е това, което  ние му наложим, това, което видим върху него. В този смисъл тяхната посветеност е същата измислица, каквато е на хората долу.  Само че е …малко по-друга. Дон  Хуан казва – и магическият свят е описание, и ежедневието е описание. Аз обаче харесвам това описание /показва с ръка наоколо/. Но е описание  все так.” Тоест – ти се опитваш да не си измисляш, питам. “Ами, да през последните години, да.”

Венци стои десет години в планината, без да слиза долу. Преди две години слиза в София за първи път. Продал е апартамента си в София, за да съберат пари с още двама приятели и да купят хижата. Успяват. Сега слиза по-често долу, тъй като е започнал да преподава философия на момичетата от един техникум по облекло. Това е едно от малкото неща, долу, които го зареждат. Но шокът от слизането е умопомрачитилен.
“От това най-вече, че няма много какво да си кажеш с хората. Значи хората, които се  занимават с някакви духовни неща, с някакви търсения, те са си долу в града, на жаргонния език на пубертетчетата – те са си в матрицата. Те правят някакви плахи опити да се пъхнат в някаква друга матрица,обаче когато останеш примерно три месеца сам, и всякакви наслоявания, всякакви психологически натрупвания и други неща ти се изчистват, ти започваш да имаш някаква друга устност, която няма много общо с тези неща, които хората си говорят..Когато пет човека се съберат в една група и започнат да си говорят за духовни неща, нещата са много изкривени вече, започва някаква друга динамика между тях, чисто психологическа и започват да текат  не толкова духовни неща. И в този смисъл дори хората, които  са ми били близки и са се занимавали с духовни неща или са ме възприемали като някакъв човек от тях, тяхната кауза, аз нямам какво да си кажа с тях, те си дрънкат едни и същи измислици…”
Говорим доста за това долу и горе. По странен начин и Венци борави с логиката на Реджеб – че нещата са тръгнали зле в България от преди 20 години. “Върнаха хората пет милиона години назад в развитието им”. Оставяме този разговор за друг път, но самият факт, че толкова много споменаваме хората долу и горе, потвърждава усещането ми, че самотата те кара много силно да разбираш  “ние”, да мислиш върху това “ние”. На 2300 метра височина мащабите на света са умалени, но България е навсякъде – в шегите на масата, мислите за боклуците, за паралелните реалности – администратори,туристи, поклонници на планината и хармонията или хаосът между тях…Хижата е построена 1939 година и Венци ни показва снимка от откриването с 500 души гости. После е достроявана, минава към профсъюзите, идвали са хора,умирали са хора, обичали са се хора. Дали защото Венци казва, че  тук е много по-силно от езерата, защото “цялата долина е затворена, енергията не тече наникъде, събира се”, ми се струва, че това се е случило и с историите на хората тука – мното тъга, много сила, много смърт, всичко на едно място. Когато ми казва, че един ден ще напише разказ, почти съм готова да му отвърна – “естествено, то всичко е тук”. Но премълчавам.
По-късно Изи ще ми каже, че обича да открива “различните коридори” в планината, да не я гледа като картичка. Така е и с разказите – те са коридорите в това голямо безформено широко нещо, наречено свобода, които те свързват с долната земя и правят свободата да изглежда човешка.
За Венци може да се каже още, че  мрази Вазов/питайте го защо, изчел е горе всичките 22 тома, подготвен е с отговора/ и иска да смени името на хижата, която пък е единствената  хижа с библиотека, която познавам  в България /религии, философия, психология, култура/-  www.ivanvazovhut.com.
Ако това ви харесва – вземете със себе си една  хубава книга-подарък за библиотеката следващия път, преди да тръгнете за “Вазов”. (ЕДНО застава зад идеята с няколко книги…)

Изи, който открива свободата в Петицата

С Изи/Димитър/ прекарваме една вечер на софийски покрив, където ни е поканил приятел от Скопие. После си пишем и-мейли и си говорим за литература и йога. Той е 28 годишен, учил е политология и философия в американския университет в Благоевград. В момента работи в българска софтуерна компания. Кореняк софиянец, в рода си има баничар и четник на Петко войвода.
Хайде да пием по едно “Шуменско” някъде, казва ми по време на последния ни разговор, преди това ще си купя цигари, нещо ми се пуши много напоследък. Представям си го как си купува баничка на ул. Иван Асен или пастичка в сладкарница “Росиче” на ул.Неофит Рилски, или как се реди на опашка в БИЛА – всичко това са неща, които обича. Струва ми се, че не съм срещала  много такива хора – които умеят да се наслаждават на града, с всичките му неща, да ги отбелязват.  В мен си остава загадката – дали това не се дължи на планината и престоя там, на отдръпването от града, след което виждаш всичко по друг начин.
Изи има свое усамотяване в планината –  пет месечен стаж като хижар  – на хижа Дамяница, в Пирин. “Исках поне един активен сезон да съм хижар. И така попаднах там,  отидох ноември и бях повече от 5 месеца, трябваше да се грижа за хижата, да я почиствам, да цепя  дърва, слизах всеки месец за 2-3 дни в София…” Там разбира, че “планината не е моето място и не е по-хубаво място от града”. Как става това? Когато от хижа “Дамяница” се връща за първи път вкъщи, го “удря страшно силно присъствието на дома,  скърцането на паркета, миризмата, обемът, уютът му, подредеността му, всичко това, което липсва горе, миризмата на град.” И разбира, че има нужда от града, от “напрежението, лицата, конкуренцията, моментите, другите хора от моя български род”.
Докато говори, си давам сметка, че е мислил дълго върху всичко това, всяка дума е подредена по особен начин.
“В планината те радва самият труд, нематериалността на нещата,  просто да цепиш  дървата, печката, котката, луната, която се показва от единия склон и залязва в другия, дърветата, слънчевите дни, самата хижа, която има дървени капаци с формата на сърца”.
Но е убеден, че и в София можеш да имаш същата свобода, както и горе. Когато е нервен, например, няма нужда от нищо друго, освен от мисли за планината.Тогава планината му се явява като стая, в която влиза и прави обиколки.
“Можеш да си свободен и в  петицата, като пътуваш в обедната си почивка, вечер по улиците, или когато хората отиват на работа сутрин, в хубаво кафенце или на покрив.”
Всъщност Изи си има мечта – да се върне там един ден, да си има хостел или гостилница. И сега постоянно обикаля планините – всяка свободна събота и неделя, заедно с приятелката си Лиза. Любимата му планина е Витоша и му доставят неимоверна радост монотонните разходки, когато минава един маршрут десет или дванайсет пъти – “това ми дава  вътрешното спокойствие от хижата, така научавам много неща за мястото, ако го мина бос, нощем или когато вали, мога да видя различни коридори в него”.
От него ми остава  най-неочакваното усещане –  че свободата е кротко състояние, меко, като възглавница. На която се облягаш, отпускаш се. Изглежда като подарък за следването на онзи импулс, за който стана дума в началото. Поне така изглеждат природните хора  от долу, в меката есен на 2005.