В Европа със стария куфар
Може ли миналото да ни направи солидарни?
Диана Иванова
“Изглежда ясно, че обща европейска памет няма, а въпросът – дали могат да се “измислят” нещата, които европейците трябва да си спомнят, за да се даде тласък на европейската идентичност , в днешно време звучи утопично”
Астрид Свенсон, германска историчка
България влиза в Европейския съюз, без да има изградена и обществено споделена опорна точка за оценка на комунистическото минало. Това не е новина за нас и за това истинският въпрос е – ако това не се прижявава като проблем у нас, проблем ли ще е на европейското ни живеене, или по-точно на новото ни европейското съжителство?
Въпросът е интересен и важен, защото той предполага изясняването на още един въпрос –какво следва, когато има обща опорна точка за оценка на комунизма? Имат ли такава останалите бивши комунистически страни, които вече са вътре в Европейския съюз? С какво това ги различава от нас? И доколко това изобщо е важно в един конгломерат от нации, където живелите в комунизма все пак си остават малцинство?
Трябва да отбележим първо, че българската 2006 година завършва с добра новина и тя е, че след нея все пак “комунизмът вече не е същият.” Това се дължи не толкова и само на подновения спор за досиетата на бившата държавна сигурност, който доведе до закон, но и до появилите се парелелни и независим едни от други нови книги, проекти и институти, които отбелязват истински бум в изследването и рефлексията върху миналото.
След поредицата от биографии на “бивши величия” във властта, които дълго време бяха задръстили паметта за миналото и си оставаха най-достъпните документи за него, 2006-а тодина отбезява рекорд за последните 15 години по брой книги, които реабилитираха “историята, видяна отдолу”, като поканиха хора, които не са имали нищо общо с властта, вкараха нови гласове в дебата за миналото, поставиха нови въпроси и насочиха вниманието към нови детайли. .Тук ще спомена само някои от тях – “Аз живях социализма”/ 171 лични истории, съставител Георги Господинов, издателство „Жанет 45/, сборник с истории, родени в интернет www.spomeniteni.org , първият подобен проект в Източна Европа/, “Инвентарна книга на социализма” на Георги Господинов и Яна Генова, първият визуален и веществен показалец у нас на миналото, преводът на “Опитомяваме на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село” на американския антрополог Джералд Крийд, който изследва със забележително чувство за детайла хората от село Замфирово, бивш Михайловградски окръг, книгата “Жените, историята и нищо повече. Предизвикателствата на рефлексивната история”на историчката Снежана Димитрова, която задава въпроса за преподаването и пренаписването на историята у нас, поставяйки в центъра биографията на самия историк, без която всяка нова история ще бъде “фалшиво място на памет”.
Излязоха още два обемни това от проекта на Нов български университет “Историята, населена с хора” под редакцията на проф.Вера Мутафчиева /интервюта и спомени с видни българи от последните десетилетия, та до днес/, излезе нов том интервюта с пострадалите от Народния съд под редакцията на Васил Станилов.
Започна да функционира Институт за изследване на близкото минало (www.minaloto.org), създаде се нов портал “Българският комунизъм”, който събира всички критически изследвания по темата (www.red.cas.bg) .
Случайното струпване на всичко това е знак за нещо положително, което става естествено, не е продиктувано от евроизисквания – началото на собственото ни свързване с историята, на разбирането на личното минало като неизменна част от колективната история и в крайна сметка на творческия процес, който едно таково свързване с миналото предполага.
Разбира се, можем само да предполагаме, че този процес няма да спре и ще продължи, но любопитното е в това, че именно той ни прави много по-адекватни на европейските ни партньори отколкото приемането на един или друг закон за миналото.
Няма страна в Източна Европа, която успя да изгради консенсус около миналото и го превърне в “общо място” на памет. Всяка страна по-бързо или по-бавно успя да премахне табутата върху миналото / и в това отношение България наистина е почти последна/, но колективната памет си остава разделена между жертви и палачи, което не помага миналото да бъде усвоено, преработено, вградено в днешния опит.
Интересен случай е Унгария, която тази година стана арена на невиждани масови протести по повод лъжата на премиера-социалист Дюрчани. Можем да потърсим причината за тези сурови емоции в начините, по които унгарците се сбогуват с комунизма. Страната има два музея на комунизма и в това отношение е уникален случай в Централна Европа- през 1993 година в покрайнините на Будапеща е изграден първият музей на открито на комунизма – паркът на демонтираните през 1989 година комунистически статуи – www.szoborpark.hu, а през 2002 година се появява и още един музей – Къщата на терора , принадлежала между 1937 и 1945 година на унгарските фашисти, а от 1945 до 1956 година – седалище на унгарските тайни служби. Първият музей по-скоро отприщва иронията към миналото, докато идеята на втория е необикновена – да покани посетителя на един “исторически хепънинг”, в който всеки да “преживее” сам терора. Къщата на терора е широко дискутирана в унгарското общество, най-вече – как тя влие на отношението към миналото? Според мнозина преживяването на терора, макар и като хепънинг, е начин да разбереш същността на комунизма. Според други обаче вместо рефлексия такова място предизвиква чувство за отмъщение, яд срещу комунистическите врагове, като избягва срещата със собственото минало и рефлексията върху него.
Любипитно е например, че кореспондентът на списание Економист Едуард Лукас посъветва унгарците да вземат пример от българския проект www.spomeniteni.org, който дава шанс на всяка лична история от миналото /в коментар за излизащия в Брюксел EU Observer,който може да бъде прочетен и на неговия блог/.
Всъщност, другата добра новина в крайна сметка е и в това, че българските проекти, разкази и истории ще получат една нова акустика и ще влязат в една нова”мрежа от връзки и разиграни истории”/ако си позволя да изоплзвам израза на Хана Арендт за човешката биография/.
Така стигаме до другия съществен въпрос – какво помага, на кого помага паметта за комунизма, разказите, опорните точки, от които той да бъде оценяван?
Както ние нямаме обща памет за времето на комунизма, така Европа няма “обща европейска история” за времето след 1945 година. Западна Европа знае много малко за живота “оттатък”, твърде много едри щрихи и твърде малко детайли, които да позволят разбиране на хората и историите “оттатък”/ почти същата асиметрия съществува и в обратния случай – на източна спрямо западна европа/. Как тогава да се мисли за обща европейска идентичност, след като няма обща европейска памет?
Това са въпроси, широко дискутирани в Европа. Американските историци Тимоти Снайдер и Марчи Шор, изследователи на централноевропейския комунизъм, въведоха понятието “солидарност на разбирането” – да научиш и разбереш преживяванията на другия от източна или западна европа означава да помогнеш за създаването на европейска солидарност.
Това е съществена, но все още липсваща тема у нас. Изследването на миналото не като повод да накажеш и разобличиш, а като основание да бъдеш солидарен.
Това ще бъде истинският тест и за изследавотелите на миналото, и за всички нас оттук нататък в Европейския съюз. Защото неразбирането на миналото те прави неспособен да оценяваш настоящето и да участваш в решаването на проблемите на настоящето. Представете си български парламент или която и да е държавна институция да осъди например режима в Беларус, да подпомогне украинската опозиция, да защити правата на осъдените журналисти и писатели в Куба?
Това мълчание на България отеква навсякъде в Европа, чуват го всички българи, живеещи в чужбина /за разлика от активността на централноевропейските държави/ и то си остава тежкото наследство на непреработеното ни минало, истинската стена, която все още ни разделя от Централна Европа.
В това е и предизвикателството – превръщането на миналото в проект на настоящето, в проект на солидарност и разбиране в тази невероятна “мрежа от връзки и разиграни истории”, в която всички сме.
