„Моята улица: кубински истории”

Съставители: Диана Иванова и Бабак Салари
Оформление: Райчо Станев

25 февруари 2010, 19:00 часа
Onda Cofee Break
София, бул. Цар Освободител 8
(срещу Руската църква)

Какво представлява „Моята улица”

„Моята улица: кубински истории” представлява уникална по рода си колекция от истории и фотографии, събрани в Куба през есента на 2009 година от трима души – българка, иранец и кубинец.
Тримата обикалят острова – Хавана, Касабланка, Сан Хосе де лас Лахас, Сиенфуегос, Тринидад, Олгин, Гибара и Сантяго де Куба – раздават фотоапарати и събират истории. Около 70 души между 15 и 50 годишна възраст прегръщат идеята да разкажат за своите улици. „„Моята улица” е попътна, пътешественическа книга, която напомня на добрите стари road movies: тя преброжда не само географската територия на острова, но отчита и пулса му”, казва за нея един от големите съвременни кубински литературни критици Роберто Сурбано Торес, „тя не държи речи, а ни позволява да доловим шепота и полуусмивката на героите в нея. Тази книга нищо не продава, тя подарява”.

Дизайнът на книгата и уебстраницата www.my-street.org са дело на Райчо Станев. Книгата излиза едновременно в три версии: на български, испански и английски език.

В основата на идеята е Диана Иванова, която през 2006-а година осъществява подобен проект в България – книгата „Моята улица: 39 истории с улици” (съставители Диана Иванова и Борис Делирадев) излиза отново в издателска къща „Жанет 45”.

Диана Иванова
е пътешественик, журналист, писател. Живее в София. Живяла е предимно на улици с мъжки имена – като се започне от „Хаджи Димитър” и се стигне до „Петър Парчевич”.

Бабак Салари
е фотограф, живее в Монреал, Канада, роден е в Иран. Много често сменя улиците, на които живее. В момента няма своя улица.

Улисес Кинтана де Армас
е счетоводител, но поет по душа. Живее в Касабланка, работи в Хавана. Никога не е напускал Куба.

Още за книгата:

“Това не е художествена литература, а документално сведение за нашите дни, които – бързи и бурни – отлитат и остават далеч от вниманието на вестниците, телевизията и пощенските картички. Тази книга е говорещо огледало, страница, която ни признава такива, каквито сме.”

– Роберто Сурбано Торес, литературен критик, Хавана

“Като четеш тези истории, разбираш, че онова разказваческо чудо, наречено магически реализъм, е толкова просто и постижимо. Едни хора разказват улицата и града си, а в думите им е пълно с цветове, миризми, живот, тъга, прости чудеса. Всекидневни истории на хора, отказващи да видят света разомагьосан. Като в разказа на едно кубинско момче, което, минавайки по улицата от детството си, иска да я смали, изреже и прибере в джоба си. Такива са тези лични кубински истории, толкова естествени, толкова магически. Думи, които отварят врати.”

– Георги Господинов, писател

“Проектът Моята улица. За мен той е впечатляващ и нежен, прям и непредубеден, и със сигурност чувствителен – към начина, по който живеем в Куба.”

– Улисес Кинтана ди Армас, Хавана

“Трябва да бъда честна и да си призная, че кубинският проект е роден от една утопия – дали можем да провокираме кубинците днес да разказват истории на нас, като на българи. Дали в този все по-еднакъв свят ние, идващите от две малки държави, почти равни по територия – запазили някакво вълнение едни към други заради хилядите общи съдби, бракове и съвместни проекти преди 89-а – можем да започнем да разказваме един на друг своите истории и в това да открием някакъв нов смисъл?”

– Диана Иванова, автор на идеята

НАЦИОНАЛНА ПАМЕТ В КУТИИ? АБСУРД!

Има две групи държави в посткомунистическия свят – едните, които предприеха декомунизацията – като чехите, източногерманците, и тези, които не я предприеха – като  Балканите, Полша, Унгария, където преходът беше договорен. Ако умереното крило на опозицията договори прехода с умереното крило на  комунистическия режим с цел да се избегне  кървава разправа, тогава ясно е, че не може да започне веднага след това чистка. Не може да има кръгла маса и веднага след това да кажеш на хората, които са били с теб на масата – вие сте опасни и сега ще ви изправим на съд.  В договорения преход имаше тази логика – да не  се започва веднага декомунизацията. Затова  нещата се върнаха десет години по-късно в Полша,  като недовършен бизнес с братята Качински..

Европейският съюз  дава определена рамка на сигурност -  вече не трябва да се страхувате, че ако  повдигнете определени въпроси, това евентуално ще попречи на членството в ЕС или на консенсуса, постигнат за провеждането на определени реформи. Сега сте вътре  и вече няма причина за страх.
От друга страна можете да откриете, че дневният ред на хората, които повдигат  въпросите за миналото, е свързан с местни политически въпроси, борба за власт, понякога е точно това. Това е второто нещо, което е добре да  се има предвид.
Има и трето, което никой не може да предположи – кога самото общество ще бъде готово да погледне  в огледалото и да се конфронтира с миналото си? Историците, интелектуалците често показват това огледало, това е тяхната роля. Но степента, в която обществото е готово да види себе си в това огледало, е нещо много бавно и трудно за прогнозиране. Това не се прави със закон или резолюция, с която казвате – комунизмът беше нещо лошо. Не, ще продължи години. Вижте Германия след Втората световна война – въпросът с миналото се появи през 60-те години, ново поколение  конфронтира родителите си с твърдението, че  не са се справили с нацисткото минало.Вместо това са били въвлечени в построяването на ново икономическо чудо и са мълчали за неприятните неща. И целият въпрос радикално се върна 20 години по-късно. Затова е трудно да се прогнозира под каква форма и кога  тези въпроси ще появят отново в страна като България.

Но чешкият случай е интересен.
По времето  на лустрацията  ефектът  за елита в Чехия беше двоен – от една страна, смятаха те,
ние чрез лустрацията се справяме с въпроса за миналото, от друга страна – от тук нататък няма какво толкова да правим. Парламентът прие резолюция, която осъди комунистическия режим, след това имаше лустрация. И това беше. И сега, парадоксално, има опит от страна на по-младото поколение историци, политически мотивирани, да създадат, както и в Полша и Словакия, институт за национална памет. И сега се прави нещо такова в Чешката република. Имаше много бурни дискусии за това – Институт за национална памет, който отговаря за досиетата на тайните служби. Не звучи ли странно – националната памет, разпределена в кутии с полицейски досиета? Като кошчето за отпадъци на националното минало, което трябва да бъде съкровището на националната идентичност?  Абсурдно е! Освен това, не одобрявам идеята, че правителството, държавата може да реши да запази националната памет и да каже – това е националната памет, малко по Оруел…Така че те може би под влияние на дискусиите преименуваха института в Институт за изследване на тоталитарните режими, и включиха в него Втората световна война и нацисткия режим, както и режима след войната. Така че ще видим какво ще стане. Но е интересно, че беше създаден в страна, която извърши лустрацията и вярваше, че този въпрос вече е решен. Но това никога не става.

НЕ СМЕ СПОСОБНИ ЗА ЖИВЕЕМ САМИ

Струват ми се много актуални думите на Bobby Mc Gee от Kris Kristofferson -  свободата е просто друга дума, когато няма какво още  да губиш.
Става дума за  трудната страна на свободата. Колкото повече възможности ми се отварят, толкова повече съм оставена сама на себе си. Няма никой, който да определя кое е добро за мене.  Самостоятелност, независимост, да се справиш сам със живота – това са високо ценени качества днес.Необходимостта от подкрепа,от внимание и съпричастност изглежда като слабост, която трябва да бъде преодоляна.

Струва ми се важно да  знаем, че  не сме способни да живеем сами. Струва ми се важно  да си признаем необходимостта да имаме други хора около себе си – да си признаем това така, както знаем, че сме смъртни.
Също понякога толерантността и респектът пред свободата на другия граничат с безучастието – важно е да поставиш граници и да можеш да кажеш „не”, за да може  другият също да  разбере, че не е сам на този свят.

И все пак имаме нужда от свободата, за да можем най-малкото да решим с какви хора искаме да споделим живота си. И към това може да се добави винаги повтаряната истина – с избора на приятели човек трябва да бъде внимателен, достатъчно тревожно е, че не сме могли да изберем семейството си.

За какво трябва да мислим повече? За голямата опасност, че губим чувство за ценностите си, че губим институциите и постиженията от „ерата на просвещението”,нашето общо наследство.

Защо? Защото трябва да сме доста глупави,за да вярваме, че всички институции, закони, навици, практики и привички, които правят нашата „западна демокрация” или „просвещението” или „отворените общества” – както и да ги наречем – са сигурни и са със нас завинаги. Според мен те представляват – по същия начин като физическата околна среда – крехко наследство, което по случайност на географията и добрата съдба е разположено в Северна Америка и Западна/Централна Европа, което ние приемаме за даденост и което всъщност е в упадък.

Бъдещето? В момента започвам дългосрочен проект за историята на икономическата и социална мисъл през 20-ти век, за възхода и падението на планирането, държавите на социалното благополучие и тяхното заместване през 70-те с манията по частния сектор и икономическия растеж, с всички последици след това. С други думи – занимавам се със света, който загубихме, начинът, по който нещата Бяха, и какво да се прави.